РАЗРУХА И МНИ­МА СВО­БО­ДА

статия от в. Слово Плюс

РАЗРУХА И МНИ­МА СВО­БО­ДА

Демокрацията у нас нас­тъ­пи с на­деж­да за по-до­бър жи­вот и по-при­ем­ли­во об­щес­т­ве­но­по­ли­ти­чес­ко устройство. Въздигнат бе апел за ма­со­ва свобода, ся­каш сме би­ли под неп­ред­с­ка­зу­ем ярем. Ще нас­тъ­пи уж ис­тин­с­ко ра­вен­с­т­во и благоденствие, а от деб­ри­те на май­ка България ще по­те­кат потоци бо­гатс­т­ва и свободомислие. Така бе! Така прък­на коп­неж за нов живот.

Като от­п­ри­щен бент нався­къ­де и във всич­ко ни нападна ве­ро­лом­на разруха. Обявено бе, че дър­жа­ва­та е лош соб­с­т­ве­ник и всич­ко сът­во­ре­но от на­ро­да се сриваше, про­миш­ле­ни­те пред­п­ри­ятия се прев­ръ­ща­ха в ске­ли и раз­п­ро­даж­би на безценица, зе­ме­де­ли­ето се разпарчетоса, а към до­ход­ни ТКЗС^-та и ко­опе­ра­ции се въз­п­рие то­тал­на ликвидация. Родното производство, ко­ето бе пок­ри­ло мно­го­по­соч­ни ев­ро­пейс­ки и дру­ги па­за­ри не­об­ра­ти­мо се сви, а ем­б­ле­ма­та „Произведено в България” ся­каш се изпари. Промишлеността и на­род­на­та хра­нил­ни­ца земеделието, животновъдството, трай­ни­те на­саж­де­ния и как­во ли още не, бя­ха об­ре­че­ни на не­виж­да­но опустошение. Красивата и до­ход­на България, га­ран­ти­ра­ща ра­бо­та и пре­пи­та­ние на всич­ки опустя. Всичко, ама бук­вал­но всич­ко бе по­ме­те­но от ярос­т­на стихия. Невероятно, но факт. Непознатите пре­ди безработица, оскъдица, жи­вот на пре­де­ла на оце­ля­ва­не­то и без­пъ­ти­ца ста­на­ха свойс­т­ве­ни на но­вия де­мок­ра­ти­чен мо­дел на устройство. Селото, та­зи ро­до­лю­би­ва твър­ди­на, бе ли­ше­но от мла­да потомственост, от сигурност, спо­койс­т­вие и гра­ди­вен труд.

А какво се слу­чи с дру­ги­те сфе­ри на живота?

Доховността бе об­ре­че­на и под­в­лас­т­на на властимеещи, за­гър­би­ли за­ръ­ки­те на сво­ите избиратели. Чуждопоклонничеството ов­ла­дя трай­ни­ по­зи­ции в дър­жав­на­та кул­тур­на политика. Медийните изя­ви поч­ти на­пъл­но се от­к­ло­ни­ха от традициите, ис­то­ри­чес­ка­та па­мет и жаж­да­та за обек­тив­на информираност. Образованието пък, та­зи на­ци­онал­на сък­ро­вищ­ни­ца сът­во­ри­ла през де­си­ти­ле­ти­ята доб­лес­тен чо­веш­ки продукт, прев­к­лю­чи на ценности, ве­ща­ещи не­из­ме­ри­ми последици. Да не го­во­рим за здравеопазването. То ста­на тър­гов­с­ка категория, с пъ­те­ки към фи­ни­кийс­ки­те знаци. Та как да се ку­пу­ва здра­ве и медикаменти, пи­тат потърпевши, опа­ре­ни от пре­ко­мер­на­та скъпотия. А здрав­на­та сис­те­ма все би­ва реформирана, ста­вай­ки дос­то­яние най-ве­че за богатите.

И ре­ди­ца дру­ги мис­ли ме вълнуват. Странно, но те­ле­ви­зиите в сво­ите еми­сии без ­на­си­та ни внушава, че два­де­сет и пет­те сво­бод­ни го­ди­ни ед­ва ли не са дар Божи и с как­ва прис­т­раст­ност уве­ря­ват за пре­лес­ти­те на та­ка на­ре­че­на­та свобода. С как­во дъл­бо­ко­мис­лие ни прос­ве­ща­ват в съд­бов­ни­те и не­из­беж­ни про­ев­ро­пе­ис­ки цен­нос­ти със северноатлантически прив­кус и как сме се при­об­щи­ли ре­дом до ци­ви­ли­зо­ва­ни­те страни. Все ед­но по­ко­ле­ни­ята бъл­га­ри са из­рас­на­ли в див и вар­вар­с­ки свят.

Себе си пи­там, ще дой­де ли вре­ме от три­бу­на да се ка­же на на­ро­до­на­се­ле­ни­ето ис­ти­на­та за ко­ре­на на про­це­си­те нас­тъ­пи­ли в България. Да се ка­же на обик­но­ве­ния пот­ре­би­тел за­що па­за­ру­ва чуж­дес­т­ран­ни плодове, зе­лен­чу­ци и дру­ги стоки, след ка­то България бе пър­во­раз­ря­ден производител. Да се ка­же от­го­вор­но и фак­то­ло­гич­но за­що се ши­рят прояви, не­съв­мес­ти­ми с чо­веш­кия морал, с чо­веш­ка­та си­гур­ност и обезпеченост. Тогава и са­мо то­га­ва ще изкристализира ис­ти­на­та за прок­ла­ми­ра­на­та сво­бо­да с чет­вър­т­ве­ков­на мъдрост. Или ще из­к­рис­та­ли­зи­ра още по-ре­леф­но про­че­те­но­то пре­ди месеци, че сво­бо­ден мо­жеш да бъ­деш само, ко­га­то си осигурен. Става ду­ма за оси­гу­ре­ност за нор­ма­лен живот, за дос­тъп­но здравеопазване, без­п­лат­но об­ра­зо­ва­ние и ре­ди­ца дру­ги со­ци­ал­ни придобивки.

Спомням си как чужденци, по­се­ща­вай­ки България, я опис­ва­ха ка­то райс­ка гра­ди­на под Слънцето. Аналогията е по­ве­че от ясна. Тя е от­ра­же­ние на оне­зи 25 години, за ко­ито ве­че ста­на дума. Не са­мо аз се нас­лу­шах­ме на оценки, из­во­ди и пре­по­ръ­ки на учени, по­ли­то­ло­зи и во­де­щи управляващи. Но не се каз­ват без­пор­ни­те ис­ти­ни или ви­со­ко­пар­но се заобикалят. За то­ва ре­ших да на­пом­ня ня­кои от тях!

Любомир АНТОВ

учител – ве­те­ран от Монтана

статия от в. Слово Плюс