НИЕ СМЕ ГРЕШИЛИ, НО С ПРЕДАТЕЛИ НЕ ДРУЖИМ
В тези напрегнати за БСП дни, когато наближават изборите за кметове и общински съветници, аз често мисля за деструктивните действия на някои личности от партийната върхушка и бивши членове на БСП. С фриволните си действия те омаломощават идейно, организационно и политически партията. И тяхната вредна дейност е все по-очевидна и нетърпима. Списъкът на тези „другари” е дълъг и аз няма да отегчавам читателите с тяхното поименно изреждане. Но на двама от тях ще се спра, макар пътем, макар и в едри щрихи, защото със своята дейност са върхът на онзи печален айсберг, който донесе толкова сътресения, разочарования и тревоги на хиляди социалисти, накърни доброто име на моята партия и най-главното, даде кураж на враговете на социалната кауза и надеждата, че те могат да убият вярата в идеалите на справедливостта и хуманизма.
Поведението на бившия председател на БСП и два пъти президент на Р България Георги Първанов, е обсъждано и осъждано многократно, и то не само от редовите социалисти. Най-общият извод от критичния анализ на неговото място в живота на БСП е отсъствието на морал. За него вероломството, забравеното обещание, ангажиментът към болките и неволите, сполетели ближния, са бошлаф. Ударът в гърба е правило, предателството – качество на политика. Впрочем последното той извършва и винаги е вършил с особена лекота, бих казал дори с подкупваща усмивка.
Христоматиен пример е отношението му към човека, който го посочи за председател на БСП – Жан Виденов! Но ако в случая все пак могат да се намесят, да кажем, и някакви междуличностни аргументи, то в отношението му към партията, която го е създала, издигнала и осъществила, не могат да се намесят смекчаващи вината обстоятелства за вредителството с трайна диря в живота на хиляди социалисти. Те, бих казал с горчивина и с неприкрита ненавист, наблюдаваха създаването на паралелна на БСП партия – АБВ, в която градивен материал се оказа разноликата дружина от хранени хора на келепира и ренегатството, отгледани под крилото на самия Първанов.
Бог с тях, както казва народът, прав им път. Но заради това, че нищо не е забравено, ще си позволя да припомня само някои позиции от дългия списък със светли примери от дейността на този бивш председател на БСП, който изтъкваше като особена гордост факта, че в неговия род е нямало и няма да има комунисти.
Правя го, защото и сега, в битността си на председател на АБВ, той продължава същата линия на поведение: твърди, че е социалист, а подкрепя правителство, чиято геноцидна политика към собствения му народ няма равна в новата българска история; твърди, че е приятел на Русия, но поддържа правителството, което е за икономически санкции срещу нея, да не говорим за НАТО и Споразумението за американските бази, които са негово творение и негова гордост.
Всичко започна в късните декемврийски дни на 1996 г. След като беше избран за председател на ВС на БСП, на 42-рия конгрес, Георги Първанов умишлено допусна протакане на съставянето на правителство на Демократичната левица, с което не изпълни решението на конгреса, не зачете решимостта на хиляди социалисти да не отстъпват дадената им от народа власт и позволи на реакцията да събере силите си, да ги консолидира и с външна поддръжка да размаха призрака на една мнима инфлация; да организира лумпениата и в условия на социалистическо правителство в оставка и избран, но незаел длъжността си президент на Р България, да затъне в безредиците и погрома на организирания хаос и изстъпления срещу сградата на Народното събрание на 10 ноември 1997 г. Впрочем страхливостта е една от съпътстващите характерни черти на предателството. Аз бях народен представител в 37-мото НС и помня, че когато Георги Първанов напускаше сградата на парламента, по коридорите търчеше изпратеният от него Красимир Стоянов и даваше указания никой да не излиза от сградата. Никой. Тогава не повярвах на мнозина по-прозорливи от мен колеги, защото не допусках, че новият ни председател може да ни изостави в такъв момент, но сега съм склонен да вярвам, че неговото отсъствие при щурма на Народното събрание не е било случайно.
Останалото е описано многократно. И тогава, и сега аз се питам дали е спал спокойно председателят на БСП, който остави за заложници в тази вартоломеева нощ своите другари на произвола на платената ярост на тълпата. Питам, защото не ми е известно Георги Първанов да е правил опит да се върне при парламентарната група, нито пък да поднесе съжалението си за своето отсъствие.
Вторият светъл пример, който няма да подмина, е фаталната за партията дата 4 февруари 1997 г. Споменавам я, защото тя отвори пробойната рана в доверието на хората към БСП и тази рана оттогава кърви и не зараства.
Зад гърба на Висшия партиен съвет и парламентарната група Георги Първанов осъществи капитулантския акт на връщането на мандата за второ социалистическо правителство. Осъществи го, бих казал, с едноличното свое решение, осъществи го с вероломство, с каквото никой преди него на този пост не го е правил. Но и това не е всичко. Последва опит за идейно отклоняване на БСП по социално либерален път, а по-късно последваха всичките онези прелести от президентския му период, много от които и до днес са срам за хилядите честни социалисти и твърде позорни за столетната партия.
Тези му постъпки и тогава, и днес, аз смятам за едни от най-големите предателства, които партията на българските социалисти е преживявала. През двата му президентски мандата, когато консумираше слава, блага и почести, моите другари, същите тези социалисти и същият този народ, на който Първанов обещаваше да бъде социален президент, напразно очакваха да го видят като баща на нацията, като обединител. Впрочем той показа, че понякога и вълците се обединяват, а той ви в една глутница с тях. И за да бъде докрай последователен, съвсем по първановски, заби нож в гърба на БСП със създаването на паралелната партия АБВ. Явно, обхваналата го мания за незаменимост и дълговечност в политиката, и доскорошното му битие на бивш, са в пълно противоречие. И това са факторите, които не му дават мира.
Трудно ми е, много ми е трудно да приема за нормално поведението на Георги Първанов.
Ако трябва да характеризирам личността му, ще кажа, че това е българският Горбачов – толкова чудовищно егоистично е поведението му.
Някои от членовете на БСП и нейните съмишленици сигурно са изненадани от поведението и на днешния негов партиен антураж, и по-конкретно на г-н Ивайло Калфин. Аз обаче не съм изненадан. Мнението ми за Калфин се изяснява отдавна, и то само с два факта, на които съм пряк свидетел. И аз ще ги припомня:
Бяхме заедно народни представители в Парламентарната група на “Демократичната левица” в 37-мото НС. Тягостно впечатление оставяха всеки път у мен не само неконструктивните и некоректни позиции, които Калфин заемаше по работата на парламентарната група. Дълго не можех да повярвам, че всъщност това е една организирана група вътре в партията, която заема различни позиции от мнозинството народни представители, да не говоря за мнозинството партийни членове.
Всичко се изясни обаче около 10 януари 1997 г. Тогава БСП и парламентарната група на „Демократичната левица” бяхме остро критикувани от СДС и за всички беше ясно, че в отговор на задаващата се политическа криза може да противостоим само ако бъдем единни. Ивайло Калфин, заедно с Николай Камов, Филип Боков, Александър Маринов, Елена Поптодорова и др. шумно напуснаха БСП. И може би като награда за тяхното предателско поведение Г. Първанов открито се прегърна с тях, гушна ги под крилото си на председател и оттук нататък кариерата на всички ренегати тръгна нагоре. Характерно за цялата тази група е, че са десни социалдемократи и аз категорично заявявам, че откакто напусна БСП, Калфин се проявява като десен социалдемократ, Г. Първанов – също. Ерго, и АБВ са десни социалдемократи. А историческият анализ на социалдемокрацията показва, че десните социалдемократи са заставали винаги срещу народа, винаги са били на страната на десните сили в борбата им срещу политиката за защита на трудовите хора.
Позволявам си да произнеса с гняв и възмущение, че петното, което лепнаха тези господа върху БСП, е повече от осъдително. За тяхното предателско поведение важи изцяло мъдрата народна поговорка „Изтъкаха си платното и ритнаха кросното”. Такава позиция е неморална. Тя е осъдителна и презрението на хилядите социалисти е наградата за неизменната им Каинова дейност. Но въпреки трусовете, които предизвикаха първановци и калфиновци в БСП, аз и хилядите мои другари оставаме оптимисти. В своята столетна история нашата партия, партията на българските социалисти, е срещала много ренегати и предатели. Били сме им по един прът и сме се разделяли с тях безкомпромисно. Следвали сме своя път, укрепвали сме организационно и партията е ставала все по-силна. Това ще се случи и сега. Понякога сме грешили, но винаги сме различавали грешките от предателствата!