Червените конгреси – единение или търсене на посока

Каквото и да говорим за БСП, колкото и да се предричат нейният залез и политическо изчезване, конгресите й традиционно предизвикват жив интерес. Може би защото там винаги се говори за властта – най-често за отношението към властта в държавата, но винаги за властта в партията.

Защо обществото и наблюдателите се интересуват толкова от отношението на БСП към властта?

Вероятно заради огромната роля на старата БКП, от която в продължение на десетилетия е зависело всичко и всички в България. Но и в дългите години на прехода от ставащото в БСП продължаваха да зависят много неща – като се започне от трансформациите, доброволното оттегляне от властта, управленските провали и се завърши с конституцията.

Въпросът сега е дали тази тенденция ще продължи, или ставащото в БСП постепенно ще загуби значението си. И конгресите на БСП ще станат толкова интересни, колкото например са конференциите на СДС. На този въпрос е трудно да се отговори сега, защото нищо не е предопределено. Пред БСП има много неизвестни и много възможности.

Ще започна с най-интересния проблем. Кой ще оглави столетницата? Интересно е, че този въпрос винаги е вълнувал членовете на БСП и страничните враждебни или съчувстващи наблюдатели. Дори и в най-стабилния период на БСП – дългите години на Сергей Станишев като председател, когато шансът да бъде сменен клонеше към нулата, винаги се намираха кандидати за поста му. Така беше и при Георги Първанов, да не говорим за Жан Виденов или Александър Лилов. Винаги имаше алтернатива в председателската битка, като обикновено кандидатите се свеждаха до трима-четирима. Това е една от големите разлики между БСП и останалите партии в прехода.

Защото нима някой се е съмнявал, че Симеон Сакскобургготски ще оглави НДСВ, или пък Ахмед Доган и Лютви Местан (преди да го разлюби Доган) ДПС, да не говорим за Бойко Борисов в ГЕРБ или дори за Георги Първанов в АБВ? Изглежда повечето нови български партии следват политическата традиция от Царство България на лидерски партии.

Но не и БСП. Защо толкова много партийни активисти от централно и местно равнище смятат, че могат да оглавят БСП и да бъдат по-добри от настоящия лидер? Струва ми се, че това се дължи на запазените стари многобройни и разклонени структури от партията държава, които привличаха повечето амбициозни и способни българи, които се чувстваха избрани и готови за управлението. Независимо от голямото свиване на членския състав и от бягството на най-дейните и амбициозните от потъващия кораб в БСП продължават да членуват хора, готови да дискутират, да обсъждат ръководството и политиката, да дават съвети и да издигат свои любимци за всички ръководни постове. Това може да види всеки, който си направи труда да посети не само конференциите, но и предконгресните събрания.

Може да се спори дали липсата на ясно изразено лидерство в БСП е добра или лоша атестация. Но е факт, че дори и най-авторитетният лидер Александър Лилов беше непрекъснато атакуван. При всички случаи БСП е по-скоро демократична партия, в която членуват хора със собствено мнение по всички въпроси – една типично българска черта.

Как изглеждат тези по-общи черти днес, преди поредния конгрес на БСП, свикан за 7-8 май? По същия начин. Независимо че настоящият лидер Михаил Миков е начело по-малко от две години и е още трудно да се оцени как се отразява плавният завой наляво върху кондицията на БСП, отново има многобройни кандидати за поста. Номинирани са 32-ма, но едва ли ще останат толкова до решителния ден. Предложението за лидер на местните организации винаги се е възприемало по-скоро като признание за престиж, отколкото като реален шанс за оглавяване на партията. Затова повечето номинирани на конгреса благодарят за доверието и се отказват от надпреварата. В БСП номинацията е награда сама по себе си.

Както обикновено истинските претенденти ще бъдат малко, най-вероятно ще се сведат до Корнелия Нинова и Георги Гергов, ако не броим настоящия председател. Тя, защото е против олевяването на БСП, а той, защото вече иска да трансформира финансовия си успех в политическо лидерство. Всъщност и двамата говорят за необходимостта БСП да стане истинска и ярка опозиция, но ако внимателно се проследят другите им послания, се вижда, че говорят по-скоро от името на бизнеса. И това е естествено, като се има предвид професионалният им път.

С други думи, за хубаво или за лошо в БСП изборът отново ще бъде между ляво и дясно. А като имам предвид дългия път на БСП надясно, толкова дълъг, че я направи неразпознаваема за левите хора в България, то изборът може наистина да се окаже съдбовен. Но не по начина, който предвиждат повечето десни говорители в лявото.

Не мога обаче да не припомня, че конгресът на БСП не е единственият предстоящ. Седмица по-късно – на 15 май, конгрес ще проведе и АБВ на бившия лидер на БСП Георги Първанов. Кой се вълнува от него? Май почти никой извън кръга на членовете на младата партия. И не само защото там няма интрига за ръководството, а и защото няма спор, който да има значение за ставащото в България.

От двата конгреса обаче зависи още нещо – дали левицата в България ще има общ кандидат за президентските избори наесен. Отсега ще кажа, че не вярвам в такава вероятност. Първо, защото раната от разцеплението е много дълбока и прясна, второ, защото идеята голямата лява партия БСП да се скрие зад някакви други по-широко разпознаваеми в обществото фигури никога не е водила до успех, каквото и да се говори днес.

Важно е да се помни миналото, затова ще припомня – единственият път, когато БСП издигна печеливша кандидатура за президентските избори, тя беше не просто партийна, а суперпартийна – на председателя си Георги Първанов. Не искам да кажа, че знаменателната победа от 2001 г. може да се повтори днес, защото тогава това беше резултат от щастливо стечение на обстоятелства. Това, което искам да кажа, е, че БСП и АБВ първо трябва да си изяснят поотделно целите и мястото си в политиката – сиреч базисните си позиции. Едва след това те могат да преговарят за обща стратегия и кандидатура за президентските избори.

Дългият път е по-важен от краткотрайната победа.