Не можем вечно да заспиваме и вечно да бъдем будени от някого
Из интервю на Андрей Пантев
Много е тягостно да приемем, че отново говорим за сън. Но тук има два съня. От една страна, има сладък сън, при който е много удобно да цари невежество, да цари преклонение към богатството, паричният успех да се индикира като жизнен успех. Това са хора, които знаят, че спят, но не искат да бъдат събудени. От друга страна, има втори вид сън, от който се страхуват първите – че този сън е наложен чрез покорство.
Не смятам, че днес трябва да има будители, защото тогава будителството е било събуждане към национално съзнание. Днес будителството има друга функция. То внушава, че е много хубаво да имаш пари. Според мен е много по-хубаво е да имаш достойнство. Често пъти хора без пари имат повече достойнство от тези, които се страхуват да не ги изгубят и затова жертват достойнството си.
Целият свят днес изпитва едно омерзение. Първо, от дълбоките социални контрасти, даже не контрасти, а пропасти. Второ, от липсата на авторитети.
Това е много опасно, доколкото тази безпомощност на бедните хора да променят нещо в живота си води към световните революции, към миналото и съвременните катаклизми.
Може да е имало идеология, учехме и за нашите партизани, и за руските комисари, но учехме световната класика, учехме Байрон, учехме Шекспир. Онова се забравя, другото остава. А сега разбрах, че ще се учи предприемачество. Като ще учиш предприемачество, с кого ще предприемаш? С извинение, кой ще чисти тоалетната? За това май не се говори.
Има една грандиозна информационна вълна, при която дори малките деца боравят много добре с компютрите, но компютъра не мисли. Не можеш да си цар на компютъра да правиш правописни грешки. Все пак това е духовност.
Невежеството е условие. Когато невежи политически дейци срещат невежа рецепция, те взаимно се харесват. Ако днес започнеш да говориш малко по-сложно, малко по-условно, малко по-тревожно, ти не се харесваш. Драмата е в това, че в момента невежеството е толкова разпространено, че невежите хора харесват, дори обожават и гласуват за тези, които сами за невежи. Това се харесва, защото интелектът е пречка в политиката. Когато си интелигентен човек, особено със значимост, изпитваш хамлетовски съмнения: Дали това си струва да се направи, дали някой няма да пострада незаслужено и прочее… Решителността в политиката също е голямо качество. Затова и в българската, и в световната политика рядко ще открием успели и обичани интелектуалци.
Цялата работа е един философски въпрос – технологическият прогрес винаги изпреварва, и то значително, същността на човешката природа. Човек си остава добър, човек си остава лош, не може да е само добър. И това трогателно изречение на Христо Смирненски от „Червените ескадрони”: „Възцарете вечна обич, вечна правда на света” – това е красива мечта, но тя трябва да се следва, иначе още щяхме да живеем в Мезозойската ера.
София изведнъж ми заприлича на Хавана преди Кастро – евтини момичета, красиви тоалети, казина, оркестри… Рай! Изведнъж идват стотина души, кастровистите, и правят всичко на пух и прах. Горе-долу така е било и в Русия, когато офицерите са поливали с шампанско голите цигански певици. Същото е било и преди Френската революция, когато Мария Антоанета казва: „Като нямат хляб, да ядат пасти”. Това ме тревожи. Този контраст не може да не създаде един жесток гняв. Така стават кръвопролитните пертурбации.
В момента в България има доволно влиятелни, силни и прагматични хора, които искат държавата да се развива точно така. Те не искат България да е достойна. Те искат да пият скоч за хиляди левове, да имат хотели и децата им да отидат в чужбина. За какво са им другите? Драмата е, че тези хора са влиятелни, не са луди да законодателстват срещу себе си. Ето сега – как се прави политика? С пари! Бедните откъде да вземат пари?
Виждаме смразяващата истина, че при Тодор Живков ромите бяха по-плътно интегрирани, отколкото днес, макар и не изцяло.
Няма народ, който да е автохтонен, сиреч местен. В крайна сметка и Аспарух не е канен. Кой го е канил в земите български? Така че това трябва да се приеме спокойно.
Е, след като казваме „национална” и делегираме правото на небе, на бази на други, тогава тя не е национална сигурност. Наричайте я натовска сигурност, но национална не е. Гърция и Турция, които също са членове на НАТО, се въоръжават до зъби.
Ние винаги сме живели в почит към другите, което е позитив, но винаги сме търсили причината за проблемите в малцинствата. И това е индикацията за безпомощност и за настъпващ тоталитаризъм. Едно малцинство не може да бъде фактор в развитието на една страна. Това показва нейната слабост, независимо от колко века е нейната цивилизация. Винаги при безпомощност се търси някой друг, който да е виновен.
Като кажат: „Няма го Левски, няма го Ботев, няма го Стамболов”. Това до голяма степен показва, че ние сме скъсали онази пъпна връв, която ни е създала. Как така имаме толкова славни деди, а в момента имаме ужасяващото чувство, угнетяващото усещане, че сме вторични, че сме зависими, да оставим настрана въпроса, че сме и бедни.
Този съюз е една илюзия, защото има само формална равнопоставеност. Ето, вижте случая с Белгия – накрая притиснаха белгийците, а Белгия не е България все пак. Не знам колко песимистично може да звучи, но все пак тези съюзи, в които има неравнопоствени по влияние, сила и потенциал членове, не могат да бъдат еднакви.
Вижте сега, моето заключение е, че България не може без врагове. България не е научила нито един урок от своята история, казвал съм го и друг път. България може да си позволи неприятелски отношения само с една от Балканските страни. Какво се сгромоляса върху главите ни през 1913 г., когато воювахме с 4 балкански страни? Изкуството на политиката е не да решиш проблемите, а да ги предотвратиш.