К а р т а г е н

К а р т а г е н[1]  

 

/или пътеводител на политическия

стопаджия/

 

 

 

Глава   I

 

 

Caeterum censeo Carrthaginem delendam esse.

Catonius

 

Весела Коралска примъкна стола към себе си, остави дамската си чанта на съседния, намести се по-удобно и хвърли отегчен поглед към останалите. Залата беше пълна с чиновници, дотътрили се от всички краища на родината с намерението да изкарат по възможно най-приятен начин трите работни дни на семинара в Боровец, разнообразявайки скучното си ежедневие. Имаше кметове, заместници, директори на дирекции, чиновници от министерствата, както и някакви лектори от Холандия. Повечето от тях познаваше, бяха дежурните делегати на всяко мероприятие, но имаше и други дошли с последните избори. Преобладаващата част бяха скучни и безинтересни, като самия семинар, с новите трябваше да се запознае – там винаги  изниква по нещо интересно. Разбира се имаше и някои известни фигури, чието внимание по-късно щеше да потърси.

Годините минали в политиката бяха изострили усета й към извличане на ползата от всякаква ситуация. Преценката й почти винаги точна и прецизна, лишена от всякаква емоционалност впечатляваше и респектираше, както колегите й в партията и администрацията, където работеше, така и тези от опозицията, а и всички които я познаваха. Всякога сдържана и уравновесена, посрещаше проблемите с характерното за нея спокойствие и хладина, търсеше най-подходящото разрешение, а ако все пак не успееше, което се случваше твърде рядко, винаги съумяваше да прехвърли отговорността другиму и да излезе суха от водата. Ръководител с опит и богато въображение, предугаждаше развитието на ситуацията в дълбочина, колкото и заплетена да беше и се стараеше да реагира адекватно. Притежаваше подчертан афинитет към интригата, чувстваше я, моделираше я, придавайки й желаната форма, стил и насоченост и се стремеше да заеме правилната позиция.

Изискана и делова, Коралска бе символ на съвременен, модерен бюрократ, чиито професионални хоризонти надхвърляха възможностите на малкия град. Действията й се характеризираха с подчертан професионализъм и завидна рутина, в които нямаше равна на себе си. Подходът й към организцията на работа в ресора, за който отговаряше бе изчистен от всякакви сантименталности, излишно разтакаване и необосновано прехвърляне на отговорности между подведомствените й чиновници, освен в случаите, когато това умишлено се налагаше. Винаги знаеше какво иска и се стараеше да го демонстрира непрекъснато.

Зад привидната й скованост и резервираност в комуникирането се криеше пъргав и трезв аналитичен ум, способен да обработва голям обем информация и бързо да взема отговорни решения. Имаше специфичен маниер, тънък, в известен смисъл аристократичен финес и елегантност, както в цялостната си визия, така и при отиграване на положенията. А това, че беше сериозен играч бе вън от всякакво съмнение за всеки, който бе влизал в досег с нея.

Гъвкава и прагматична Весела бе ловък политик и блестящ администратор, затова и възходът й към властта бе бърз, но не и неочакван. Още с появата си в партията, се открои като сериозна фигура с характерен стил и излъчване. За кратко време израстна и се наложи като оперативен функционер с всестранна насоченост. На нея винаги можеше да се разчита, както за организиране на дадена проява или воденето на по-деликатни преговори, така и за провеждането на устойчива и ефективна административна политика.

Високият интелект и работоспособност, които притежаваше предизвикваха уважението на останалите и ги принуждаваха да се съобразяват с позициите, които застъпваше. Освен това бе много привлекателна жена, макар и твърде дистанцирана, с особен чар, обаяние и влияние върху мъжкото съсловие, което в този свят винаги помага.

Всъщност беше си красива още от дете. Изумителен екземпляр, от тези, които се култивират обикновено в пограничната атмосфера между две етнографски области, поради което притежават смесен и наситен колорит, а когато става дума за македония и шоплука, конфигурацията е направо убийствена. Не беше палава и не харесваше особено игрите. Учеше много, а малкото свободно време, което й оставаше предпочиташе да прекарва в общуване с приятели отколкото да играе. Предстоеше й да се запознае със света и да отвоюва своето място в него, и нямаше никакво намерение да си губи времето с несериозни занимания. Още в училище усети влиянието си върху момчетата и завистта на момичетата. Хареса й, щеше да използва и двете малко по-късно, но сега трябваше да получи добро образование, за да придаде реална форма на способностите си и да развие заложбите, които притежаваше. По-късно разпростря красотата си в гимназията и предизвика възхищението на всички. Учителите я харесваха, защото бе примерна и прилежна. Момчетата търсеха благоразположението й я желаеха повече от всичко, а момичетата се стараеха да й подражават, разбира се твърде неуспешно.

Мъжете също я харесваха. Всички до един. И никой не я обичаше. Всъщност никой, никога не я бе обичал истински, тъй като неговото великодушие трябваше да надминава човешките възприятия, а такива хора около нея нямаше. Формата й съклена и блестяща бе ужасно примамлива, а съдържанието  –  с превъзходно качество – привличаше огромен интерес. Но дълбоко в нея, през годините още откакто се беше осъзнала като личност, вилнееше снежна буря. Бе й позволила да я завладее и да властва в съзнанието й, вледенявайки всичко по пътя си, превърнала се беше в нейна природа и щеше да утихне едва с последния удар на сърцето.

Изобщо Весела Коралска бе твърде красива и интелигентна за човешко същество, и ако не бе малко суховата, хлъзгава и толкова студена, щеше да се превърне в легенда.

И тъй, години след като бе достигнала повечето от амбициите си, бе се утвърдила в професията и обществото и най-важното, бе съхранила семейството си, Весела седеше в конферентната зала уморена, леко изнервена и отегчена. Бе запалила цигара и пушеше неспокойно. Раздразнението й се засилваше от непрестанното бърборене, подобно на кошер пчели, което вече не можеше да понася и целия този шум, отекващ в главата й подсилваше лошото й настроение. Тя бавно местеше погледа си към една или друга група участници във форума, които оживено разговаряха, пушеха и се смееха. Бяха повечето колеги, които не се бяха виждали отдавна и сега бързаха да обменят мнения, както и може би да очертаят или съгласуват някакви позиции.

– Свободно ли е ? – Въпросът прозвуча някъде отзад и Весела се обърна. Беше млад мъж около тридесет и пет-шест годишен, светлокос, висок и добре сложен с евтин костюм и простодушно излъчване.

– Да, заповядайте – отвърна Коралска, премести  дамската си чанта от стола, погледна го с обичайното си ласкаво пренебрежение и продължи да пуши.

Мъжът се настани и се зае да разглежда материалите за семинара. Не го бе виждала преди, явно беше нов. Изчете набързо брошурите и програмата за трите работни дни, след което извади от чантата, с която беше дошъл черен кожен тефтер с някаква емблема и химикалка и зачака. Оказа се обаче твърде нетърпелив и доста общителен, защото малко след това стана и се смеси с най-многолюдната групичка хора, набързо се запозна със всички и активно се включи в разговорите. Но по-късно се върна и отново зае своето място до Коралска. Поседя така минута-две и не се стърпя:

– Доста се забавиха, не мислите ли?

Коралска се извърна и го погледна с едва прикрита неприязън, граничеща с отвращение. Бе си позволил наглостта да я обезпокои в крайно неподходящ момент. Затова тя процеди към нахалника само едно “Не се притеснявайте!”, с което се надяваше разговорът да приключи. Вместо това обаче, мъжът уверено продължи:

– Казаха, че от министерството са се забавили в София. Цялата ни работа е такава, не се научихме да спазваме работно време и това си е. При нас в Ямбол до към десет часа не можеш да събереш и половината началници. Между другото казвам се Камен Андреев и съм от там – каза набързо той, като я разглеждаше с любопитство и протегна ръка да се запознаят.

– Весела Коралска – с презрителна любезност едва промълви жената и подаде вяло ръка.

– А от къде сте не разбрах? – попита след кратката пауза той.

– От Ментана – отговорите следваха механично и монотонно с явния намек, че разговорът никак не е по вкуса й.

Това обаче по никакъв начин не повлия, нито възпря устремът на новия й събеседник и той се впусна в нескончаеми разкази за работата си в общината, за града въобще и квартала, в който живееше. Описа след това в подробности житието на цялото си семейство и неговото собствено, и може би още дълго нямаше да спре, ако в залата не бе настанало известно раздвижване.

Отначало всичко това така я подразни, че Весела бе готова всеки миг да стане и да се премести някъде другаде. После инстинктивно се заслуша и на моменти дори й стана интересно. Мъжът притежаваше характерен начин на изразяване. Говореше леко разпалено, прекалено откровено и образно, както за себе си и семейството си, така и за делата в общината. Да се чуди човек, как подобни хора влизат в политиката и какво поколение се задава. Изглеждаше очарователно наивен и общо взето симпатичен, та Коралска по едно време съжали за по-грубичкото си поведение в началото.

В този момент в залата влязоха финансовият министър заедно с някакви хора и участниците енергично започнаха да сядат по местата си. Малко след това водещият семинара, зам.–министър от Министерство на икономическото развитие, включи микрофоните и обяви началото му с кратко експозе. Изложени бяха основните теми за разискване, докладите, които бяха подготвили отделните институции, имащи пряко отношение към дискутираната проблематика и реда на изказващите се за деня, включително гостите от чужбина. И като започнаха, сякаш нямаше край.

Всеки разглеждаше въпросната материя от собствената си камбанария и обема на глупостите, които говореше бе в пряка зависимост от рангът, който заемаше. Както обикновено се изля един порой от думи, в който всички се оплакваха и прехвърляха отговорностите си за тежкото състояние на общините, и в който се удави не едно конструктивно предложение, пък те не бяха особено много. Кметовете непрекъснато мрънкаха, че субсидиите им постоянно намаляват и гледаха да изкрънкат, ако може някой и друг държавен данък в полза на общинските бюджети. Чиновниците от министерствата, пък ги обвиняваха в необосновано разхищение и нехайство, както при разходване на бюджетните средства, така и по линия на инвестиционните програми и фондове. Предложенията на холандският лектор бяха приети едва ли не с ирония и с обичайните констатации за жалкото положение, в което се намираме и огромната разлика в стандартите, не само във финансовата област, но и в чисто организационен план. На никой обаче и през ум не му минаваше да поеме някаква отговорност за съществуващия хаос или да загатне поне за допуснати слабости в своята сфера на дейност, а такива безспорно имаше.

Камен непрестанно водеше някакви записки, а Весела с все по нарастващо нетърпение очакваше почивките, през които повечето от участниците излизаха да се поразтъпчат малко и да пийнат кафе и в залата за момент се установяваше известно спокойствие. Тя също излезе веднъж, взе си един натурален сок от бара и се поздрави с някои от познатите си колеги, обмениха по няколко думи с обещание да се видят по-късно, но това бе всичко. С огромно облекчение, някъде късно следобед, посрещна края на изложението на последният за деня докладчик и заключителните думи на водещият, за край на днешното заседание. Изчака все пак, докато се поизпразни залата, пожела приятна вечер на новия си познат, стана енергично от стола, взе си чантичката и се отправи с характерната си леко вдървена походка към хотелската си стая.

Когато завъртя ключа и отвори вратата, отвътре я посрещна тежкият мирис на застоял въздух. Стаята иначе беше хубава, със скъпа мебелировка и добре подредена, имаше и прекрасен изглед към гористите възвишения в далечината, но не бе редовно проветрявана. По това време от годината, планинските ни курорти и туроператори, не съумяват да предложат по-разнообразен и разчупен туристически продукт, и капацитета на хотелите остава за жалост неусвоен, а от това и обслужването страда. Весела набързо я прекоси, докато стигна до висок прозорец от кафява алуминиева дограма с няколко крила. Разтвори ги широко и моментално усети как струя свеж, летен  въздух, спускайки се от планинските върхове, буквално влетя и изпълни стаята с приятен аромат на смола и горски цветя. Остави дамската си чанта на тоалетката, погледна се за миг в огледалото и приглади кичур коса, който самоволно бе напуснал стегнатата й прическа, след това свали сакото си и го сложи на облегалката на стола. После разкопча бялата копринена блуза и понамести леко сутиена. Събу си обувките и ги остави до вратата. Жената взе пепелника от масичката, приближи се и го хвърли на леглото, след което свали очилата си, и легна до него. Запали цигара и вдиша дълбоко, сложи ръка под главата си, затвори очи и се замисли.

Беше твърде изнервена в последно време и въпреки усилията, които полагаше понякога й личеше. Картагенецът с течение на годините изпростяваше непрекъснато, до неузнаваемост, все повече и повече и това ужасно я дразнеше, подтискаше я и ако не беше масивната преграда на стоманената й психика, вероятно дори би я депресирало. А Златолюб Цивков бе наистина фундаментално прост селянин с остър, комбинативен и подчертано примитивен ум, напълно лишен от елементарни нравствени добродетели. Нито домашното възпитание, което бе получил, нито доброто образование, което впоследствие придоби обогатиха и облагородиха поне в минимална степен или за известен период от време животинската му душевност. Тъкмо напротив, те разкриха подхраниха и доразвиха          най-порочните черти, залегнали дълбоко в помиярският му характер. И тук считаме за уместно да обърнем внимание, или по-точно да отбележим с горчивина един световен парадокс. Прави впечатление фактът, че повечето високопоставени помияри произхождат от добри семейства и имат прилично образование, както в исторически план, така и в наши дни, което пък е много жалко. Защото хората обикновено насочват цялото си внимание, без да жалят средства, към това подобаващо да отгледат и изучат децата си, а не разполагат с никаква гаранция, че са култивирали у тях поне основният набор морални ценности, изграждащи така необходимата културна база за по-нататъшно формиране и развитие на духовно извисени личности с отговорно гражданско поведение. Поради тази причина от много хубави и интелигентни семейства излязоха и продължават да излизат хуманоиди, нямащи нищо общо с принципите на хуманизма, напомящи единствено по външни белези човешки същества, а в действителност придържащи се и следващи твърдо и неотклонно поведенческият модел и правила, сходни с тези установени в общността на хиените в африканската савана, както и с някои други животински видове, определено интересни като обект за научно изследване, но не и като пример за подражание.

Затова и Златолюб си оставаше изключително хищно влечуго, изпълзяло от дълбините на село Тривоново с твърдото и отчасти престъпно намерение да се наложи в областният град въпреки и с цената на всичко, без оглед на средства и обстоятелства – законни или не дотам, без да се съобразява и уважава каквото и когото и да било, включително себе си. Всъщност липсата на уважение към самия себе си произтичаше и бе безспорно обусловена от очевидният факт, че в неговата личност, ако естествено слузест плазмодий би могъл в известен смисъл да се характеризира като личност, за жалост трудно можеше да се открие нещо достойно за уважение. Лукав и двуличен по душа, но пък иначе енергичен и напорист по природа, селянинът се зае настойчиво и неуморно да дращи нагоре по йерархията и за относително кратко време се понесе уверено по лентата за изпреварване в доста поразбитата магистрала на презряващия вече социализъм. Той бе типичен опортюнист[2], представител на онази кариеристична прослойка от първото, вече достатъчно пораснало комсомолско поколение, което ясно съзнаваше нелепите ограничения, наложени от условията на обществения строй. Заблудите насаждани от кухата комунистическа идеология и фразеология бяха почти изцяло чужди и дори някак непонятни за прагматичният му разум, което обаче не му попречи да ги овладее и използва. Изходът обаче от цялата тази ситуация Златолюб виждаше единствено в изкачване нагоре по стълбицата на властта, където и условията бяха по-меки, и много от правилата не важаха за всички, и възможностите за развихряне на търгашеската му натура далеч по-големи. И тъкмо когато всичко се нареждаше и осъществяваше според коварните му замисли, последователно и методично, изведнъж комунистическата магистрала свърши точно на ръба на огромна и дълбока пропаст, предизвиквайки най-сериозната верижна катастрофа в българското общество за последните четиридесет и пет години. На хоризонтът бавно, тържествено и величествено изгряваше голямата промяна, желана, митична и недостижима, подобно на древноезическо божество, изискващо тежки жертвоприношения в замяна на колосалните молитви и надежди на хората отправени към него. На ръба на пропастта настъпваше големият обрат, променящ главоломно човешките съдби, драматично изпитание за твърдостта на човешките характери. Всред голяма суматоха започваше големият преход, легендарен и мистичен, чиято продължителност и посока, тогава едва ли някой се наемаше да прогнозира.

Понеже си беше отявлен негодник с вкус към далаверата и материалния интерес от всяко начинание, надушил с вълчия си нюх неограничените перспективи на смутното време, Златолюб Цивков естествено се обърна и от неубеден комунист се превърна в неубедителен демократ. Делегатът на последните два партийни конгреса прегърна синята идея и я целуна в устата както Брежнев Ерих Хонекер или по-скоро както Юда Христос, като се има предвид, че още в първият удобен момент, няколко години по-късно, набута синята партия във място, което ни е неудобно да обозначим, но че мястото е знаково, това е вън от всякакво съмнение. Но за това после. И макар, че подлостта си оставаше най-последователната му асистентка, дори и тя не успя да му помогне и първата вълна от “демократична” помия го заля и подмина без да съумее да изплува на повърхността й. Това обаче не го обезсърчи, не му оставаше нищо друго, освен да се въоръжи с търпение и да точи зъби в очакване на нова, по-подходяща възможност, която този път нямаше да изпусне. И когато тя се появи като вакантна позиция на началник регионален инспекторат по образованието, която трябваше да си купи, селянинът веднага се набута като лисица в кокошарник. Разбира се като казваме “купи” в случая би следвало да внесем необходимото уточнение за известната условност на тази дума, защото той действително си я купи, но друг му я плати, обстоятелство което бе твърде показателно, тъй като маркираше една управленска тенденция, крайъгълен камък както се казва, на бъдещата му кметска политика. Защото вече два мандата Картагенецът си купуваше доста неща, а пък гражданите на общината, че и не само те му ги плащаха, ей така от добро сърце.

Новата позиция напълно естествено, както можеше да се очаква, донесе и ново напълно изкуствено, както обикновенно се случва, бутафорно самочувствие на велик пълководец в евтина второразрядна холивудска мелодрама от 30-те години на миналият век. Това не беше вече старият, никому неизвестен прост даскал по история; пред нас стоеше чисто нов началник, макар и все толкова простоват и елементарен селянин по душа и циганин по манталитет, лицемерен до цинизъм, но за сметка на това пробивен ентусиаст който винаги знаеше какво преследва, начинът да се докопа до него и упоритостта да го гони до край. Така, попрескочил йерархични стъпалца селянинът се чувстваше някак по-различен, по-важен, по-изтъкнат, по-значим, на административният небосклон изгряваше нова звезда. В душата му се появиха и първите кълнове на изключително болезнено честолюбие, така характерно за малодушните нищожества, измъкнали се случайно от тинята, което щеше да се развие по-късно в ужасяващ по своята форма и размери егоцентризъм, станал емблематичен за наложеният общински административен модел.

Въпреки, че придобитата длъжност не бе особено властна и не даваше възможност за преразпределение на материални ресурси, за Златолюб тя представляваше своеобразен полигон за тестване на демагогските си умения на способен манипулатор, както и прекрасен трамплин за скок към нови, по-удачни възможности за задоволяване на властовите си стремежи. А понеже наглостта и нахалството съдбата почти винаги възнаграждава, то и на Картагенеца не му се наложи да чака твърде дълго. Тежката икономическа криза от средата на 90-те, обусловила отчасти срива в доверието, както и липсата на необходимата енергичност при справяне с неблагоприятните последствия породени от нея, очертаваха контурите на един като цяло неуспешен мандат за тогавашният социалистически кмет. Като прибавим и тоталният натиск, осъществяван от синята партия през държавата върху всичко, което все още не бе подчинено на Командира, шансовете за смяна на властта в общината придобиваха все по реалистични измерения.

Предугаждайки отдалеч развитието на нещата, посъбрал малко административен опит и обществена известност Златолюб реши, че с хитрост и настойчивост ще успее да се пребори за кметската номинация в синята партия, а след това всичко щеше да е по-лесно. Селянинът се изправяше пред най-сериозното предизвикателство в живота си, защото залогът в случая бе твърде висок. Евентуален неуспех би съкратил до минимум, или отместил неопределено далеч във времето, шансовете му за повторна номинация, а това слагаше кръст на надеждите и въжделенията му за бързо израстване, тъй като постът, с който разполагаше бе хубав, но не достатъчно значим за да го открои като фигура в полезрението, както на местния бизнес, така и в това на софийската партийна централа. От друга страна, победата в кметските избори щеше да му предостави пространство, което да завоюва, и в което да се утвърди като пълновластен господар. Щеше да си спечели правото да престане най-после да се съобразява с мненията и желанията на всякакви “боклуци”, изпречили се на пътя му, и само от него зависеше да ги подчини на волята си и да ги принуди те да се съобразяват с него. По този начин Картагенецът имаше възможност да се превърне във фактор с огромно политическо и икономическо значение и влияние в региона на един от областните центрове, което пък щеше да му позволи да завладее стратегическа позиция, от която можеше да атакува почти всичко каквото пожелае.

За големите трудности, съпътстващи осъществяването на замисленото начинание селянинът не си правеше никакви илюзии. Предстоеше му зверска битка, в която трябваше да влезе смело, решително, без всякакви съмнения и колебания, които като правило са основни врагoве и на най-великите начинания в човешката история. Затова Златолюб Цивков, мобилизирайки цялата си енергия и сили се зае да покаже и докаже първо на себе си, а след това и на всички останали, че той е човекът, най-достоен за кметската кандидатура, безспорният авторитет, обединителната фигура, харизматичната личност, която щеше да поведе тълпата, роденият лидер, когото мнозина щяха да последват.

От тук насетне вече нямаше обществена инициатива, в която той да не изпъкваше като основен локомотив, нямаше събитие или проява, което да не разчиташе на неговият организаторски хъс, нямаше дискусионна тема от всякакъв характер, в която да не се впусне разпалено, с жар като пламенен защитник на народното добруване. Вечно ухилената му мутра, изразяваща не точно усмивка, а по-скоро изкривена графична абстракция на комиксов палячо, представящ някакъв налудничав абсурд, лъщеше от всеки ъгъл на града като маймунски задник из улиците на Делхи.

Естествено не можеше да се мине и без активната “докторска” интервенция, така необходима и дори задължителна по онова време и това бе един от редките случаи в световната медицинска история, при които заболяването на пациента, и поведението му впоследствие доведе до неблагоприятни хронични усложнения за самият “доктор” в перспектива. Подобна симптоматика обаче тогава не се наблюдаваше, нашият човек изглеждаше кротък, много послушен, твърде безобиден, предсказуем и въобще благонадежден, затова и ефективната “лекарска” помощ се оказа решаваща, както за издигане на номинацията, така и за организиране на подмолните манипулации около предварителните избори, “спечелени” от селянина убедително. Това беше, оставаше му да направи последната крачка и макар да усещаше мощната подкрепа от страна на ключови фактори в града и общината, и на негова страна да бяха застанали сериозни финансови и административни сили в лицето на синята партия, регионалните институции и част от местния бизнес, Картагенецът ясно осъзнаваше, че в крайна сметка му предстоеше да застане пред избирателите сам и в този момент никой от изброените по-горе не можеше да му помогне, всичко щеше да е само в негови ръце и всяка проява на слабост или неувереност щеше да го тласне в бездната на провала, може би завинаги. “Победата” го зарадва извънредно много, но не дотам, че да надцени значението й и да подцени препятствията по пътя към така жадуваната цел.

Издигането на кандидатурата му за кмет бе официално утвърдено от местната структура не без вътрешни брожения на част от хората, които го смятаха, съвсем основателно разбира се, за подставено лице и компромисен парашутист, когото вероятно щяха да подкрепят много комунисти, но определено недостоен за представител на демократичното пространство. Тези “здравословни” болки и оплаквания в партията не бяха обаче дотолкова силни и значими, че предвид поставената диагноза, да не могат да бъдат овладяни от своевременната и компетентна “докторска” намеса. Така, без да взема под внимание тези разногласия и подминавайки с пренебрежение сплетните и ироничните подмятания по отношение на свръхскоростното му пребоядисване, селянинът стана член на синята партия два месеца преди изборите и влезе с неподозирано настървение в най-важната кампания в живота си с твърдата мотивация да спечели, каквото и да му струва това.

Интересен за отбелязване е фактът, че хората обикновено харесват напористи и енергични кандидати и при избора си се насочват към именно тези техни качества без да се запознаят с останалите, които в повечето случаи са порочни. Това е съвсем естествено, тъй като хората търсят силен водач и така, както никоя жена не обича да си ляга с мухльо, така и народът предпочита да се доверява на управници, които му изглеждат солидни и предприемчиви. Затова и кандидати, които разчитат, че ще спечелят благоразположението на електората чрез демонстрация на добро възпитание, висока политическа култура, толерантност и почтеност в повечето случаи създават представата за хора, които не знаят какво да правят и почти винаги се провалят.

И така, местните избори действително доведоха до смяна на караула в общинската администрация и нов градоначалник на областният град. Смяна, и то каква! Както никога преди това до кметското кресло на “Изворска” №1, незабелязан, неразличим и неразпознат от останалите политически вълци се промъкна звяр, чудовищно агресивен, хищен и брутален по отношение на всичко, което работеше против неговият личен материален и финансов интерес и което по някакъв начин подронваше властта, която бе съсредоточил в ръцете си и се стараеше непрекъснато да разширява. Силно подценен в началото, звярът с течение на времето непрекъснато набираше мощ, което го правеше по-смел и уверен в силата си така че, когато му се наложи да бъде в състояние да нападне и разкъса всеки съперник за плячка, независимо във или извън глутницата си. Изключително груб, арогантен и безскрупулен тип, Златолюб Цивков мачкаше, разлагаше и развращаваше политическата система в града и общината в съответствие с покварената си природа и тези негови черти събуждаха у Коралска едно неприятно, лепкаво чувство на неприязън, мерзост и погнуса. И не защото Весела бе някакво пухкаво ангелче сред цялата преторианска пасмина на Картагенеца, в която успехът представляваше сложно построена от него система от скачени съдове, а защото начинът по който всичко това функционираше бе отвратителен и просташки. Като важен компонент на системата, със сериозни търговски интереси на различни нива и сектори, и основно в пътното строителство, за нея бе недопустимо да стои настрани или пък да излиза от взаимната обвързаност когато си пожелае, без това да ги увреди в известна степен или най-малкото застраши. Но като изискан естет, тя все пак си оставаше убеден привърженик на любовната игра в политиката, където с оглед качествата и способностите си имаше възможност за подобаваща изява, и в този смисъл никак не й се нравеше извратеното и вулгарно административно-стопанско изнасилване, практикувано непрестанно от селянина, спрямо повечето социално-икономически субекти на територията на общината, с някакво странно, перверзно удоволствие.

Всъщност истинският победител в кметските избори бе селският фундаментализъм, с ясно доловим ориенталски привкус, наложен и поддържан от Цивков в най-уродливите си форми и превъплъщения. Това обстоятелство оказваше подчертано негативно, дори леко затормозяващо влияние върху съзнанието на Коралска. Правеше я нервна и раздразнителна, тъй като в цялостното си поведение селянинът се явяваше в противовес на всичко онова, което тя се стремеше да изгражда у себе си цял живот, или по-точно тя бе всичко онова, което той, колкото и усилия да полагаше, никога нямаше да бъде. Чувството за превъзходство, което Весела така усърдно се стараеше да прикрива не предизвикваше към него омразата, с която го ненавиждаха голяма част от служителите в собствената му администрация заради лицемерната му склонност, винаги когато му бе угодно да си измива ръцете с когото и да било от тях. Нейното усещане бе за едно дълбоко, естествено, непредубедено и ясно осмислено презрение към селянина, и то не само като резултат от първобитните му рефлекси по отношение на обществената среда, в която се бе намърдал, но и във връзка с категорично нелепата му и очевидно смехотворна претенциозност, абсолютно необоснована, идваща вероятно от безмерното честолюбие, нарцисизъм и тщеславие на недоразвит комплексар, обсебен от мания за величие. Затова и тя не го мразеше, тъй като не изпитваше необходимият респект към него, полагащ се на достоен противник, а искрено го презираше като противен субект, цивилизационно изостанал на по-нисък еволюционно-културологичен стадий от нея, особено отвращаващ и отблъскващ в моментите, когато търсеше някаква близост. Отвращаваше я като гнусен червей, подал глава над фекалиите, в които бе затънал по рождение, който гледайки към слънцето бе твърдо убеден, че е достатъчно само да изпълзи целият и да се протегне, и ще може да го улови и завлече във вонящите си владения.

 

 

*              *              *

 

 

Весела трепна и се разбуди от просъницата, в която се бе унесла. Отвори очи и ги разтърка за да се адаптират по-лесно към обстановката. Тихият вечерен ветрец носеше значително по-студен въздух от върховете на планината, който се вливаше на талази през отворения прозорец, заедно с мека, приятна, почти неонова светлинка, вероятно от улична лампа, която не се виждаше от леглото. Жената протегна цялото си тяло с изпънати нагоре ръце, докато не усети мускулите си леко схванати да потръпват и без помощта на нощната лампа напипа телефона си на шкафчето до нея. Натисна някакъв бутон и дисплеят, озарявайки бледото й лице в синкави отблясъци, й подсказа, че бе станало много късно и тя отдавна вече закъсняваше за официалната вечеря, давана от организаторите на семинара в чест на официалните гости. Никак не й се слизаше, чувстваше се твърде изтощена и с неописуемо удоволствие щеше да се съблече, да се мушне под завивките и да се наспи хубаво, чак до късно сутринта, ако обстоятелствата не изискваха нейното присъствие. И не че евентуалната й липса щеше да се усети или пък изтълкува зле от познатите й колеги, а       по-скоро усещаше, че бе редно да отиде. Необходимостта повече от всякога й налагаше постоянно да следи динамиката в развитието на икономическите, политическите и съпътстващите ги административни процеси, да отчита и оценява влиянието и относителната им тежест до n-тия детайл, за да може да реагира своевременно и адекватно на непрекъснато променящата се конюнктура. Затова и тази вечер Коралска бе длъжна да се информира за последните кулоарни слухове, да долови тенденциите и перспективите свързани с тях, да сондира мнения, да почерпи практически опит от успешната дейност и поведение на по-отраканите столични и регионални тарикати и най-вече да завърже нови ползотворни в делови и личен план познанства. Това бяха важни приоритети, дефинирани от нуждите на бизнеса, гарантиращ присъствието й във властта, на нея и на останалата част от антуража, поради което следването им я натоварваше с отговорности, от които тя дори да искаше, не можеше да избяга.

Весела се понадигна, изправи възглавницата до таблата на леглото и се облегна на нея. Беше й станало много студено докато спеше и затова сега с енергични движения се зае да разтрива ръцете си, особено от лактите нагоре чак до раменете и по горната част на гърба. Същите движения се пренесоха и върху краката, по цялата подбедрица до сгъвката на колената, които дотолкова се бяха вкочанили от нощния хлад, че й причиняваха някаква тъпа болка дълбоко в ставите. Поседя така няколко секунди после стана, затвори прозореца, преоблече се набързо, оправи тоалета си и излезе.

Тя притежаваше удивителната способност да оставя у околните впечатление за някаква особена, специфична, собствена уникалност, без да се вписва категорично в понятието “забележителна жена”. Всеки конкретен, дори най-незначителен детайл в поведението й, излъчването, визията, начинът на изразяване, всяка реплика, жест, поглед бяха наситени със загадъчен, почти религиозен магнетизъм; представляваха щрихи, нюанси с изящен оттенък в една изключително колоритна, макар и малко абстрактна картина, чиято висока художествена стойност бе разпознаваема единствено от ценители и колекционери. Беше си феноменална, култова кака, дори тази вечер, докато вървеше по дългият коридор, изкусително красива като утопия и въпреки, че бе ужасно закъсняла пристъпваше с бавни, отмерени крачки, сякаш премисляше всяка една от тях. И после, докато слизаше надолу по стълбите с ръка опряна в парапета, изглеждаше някак по своему величествена и впечатляваща, като катедрална католическа меса, внушителна и завладяваща, като кръстоносен поход, опияняващо привлекателна и очарователна, като древна литературна традиция.

Поради това и не предизвика учудване фактът, че повечето гости я проследиха с поглед, чак до площадката пред стълбището, преди всички да се върнат към разговорите, в които се бяха улисали. Тъкмо я изчакаха да слезе и преди още да се огледа, някаква жена от една доста шумна и весела компания й помаха и я покани на тяхната маса. Коралска я позна, беше софиянка, нейна бивша състудентка от института, която сега оглавяваше дирекция в Министерство на икономическото развитие, казваше се Клара, но всички й казваха Клер. Затова тя прие с удоволствие и седна при тях. Освен нея на масата имаше трима мъже на средна възраст, също софиянци, всички началници от различни държавни служби и ведомства. С белите си колосани ризи, черни костюми и вратовръзки изглеждаха като холивудски герои, излезли от една и съща матрица, наподобяващи войници в еднакви административни униформи, дошли сякаш не на обществен форум, а на военен лагер за преподготовка. С един от тях Весела бегло се познаваше във връзка с някакъв съвместен проект между Агенцията по заетостта и общината, по който той бе координатор от страна на Агенцията и ако тя се понапънеше малко щеше да си спомни фамилията му. От другите, както по-късно се разбра, единият работеше в звеното, регулиращо взаимоотношенията на общинският с републиканският бюджет в Министерство на финансите, а другият отговаряше за програма ISPA в Министерство на регионалното развитие и благоустройството. Бяха общо взето полезни хора, поради което Коралска не съжали, че се настани при тях, дори прецени, че е по-добре да се позаседи малко повече за да се сближи с тях дотолкова, доколкото й бе необходимо естествено.

– Кажи сега Веси, как си – започна нетърпеливо Клара веднага след като я представи на останалите колеги – децата как са, още ли сте в Ментана?

Клара бе доста бъбрива още като студентка, иначе не беше лош човек. Бе много интелигентна, ученолюбива, старателна и упорита, затова и за повечето от колегите издигането й бе само въпрос на време, освен това бе сравнително открита, пряма и дори рязка на моменти, може би малко повече от нормалното, но в никакъв случай саркастична или високомерна снобарка, от каквито не можеш да се разминеш по коридорите на висшата държавна администрация. Беше мило, симпатично миньонче с късо подстригана тъмно кестенява коса и овално лице с леко матова кожа, върху което блещукаха две игриви топли очи с извити нагоре клепачи, които сякаш не мигаха, а трептяха за да не пропуснат случайно нещо от случващото се около нея. Тя притежаваше и едно неподражаемо, заразяващо и непоправимо чувство за хумор, което бе в състояние бързо да разбуди и най-заспалата компания, без дори за миг да изглежда несериозна, безотговорна или лековата. Тъкмо обратното, жена с впечатляваща работоспособност, на нея винаги можеше да се разчита, особено в тежки моменти, когато даже тя изпитва затруднения. Бе всеотдайна, широко скроена личност, с голямо сърце и можеше да бъде истинска приятелка ако естествено човека срещу нея държеше на онези качества и принципи на поведение, достойни за нейното приятелство. Дали и Коралска го можеше? Кой знае! Всъщност едва ли; поне не й се налагаше. Но пък тя можеше много други неща, за които вече стана дума, и на които ще се спрем отчасти по-нататък в изложението и като оставим всичко това настрана, тя все пак не разполагаше с чак толкова много добродетели, че да си позволи лукса често да злоупотребява с тях.

Веселка отдавна и добре познаваше Клер и знаеше прекрасно, че ако я остави да говори на воля, през малкото време останало от вечерта, няма да има възможност да обели и дума с новите си, твърде важни събеседници. Не, че не й се искаше да си поприказват така, само двете, по една купчина лични и служебни въпроси, просто моментът й се виждаше крайно неподходящ, предвид факта, че с нея се чуваха относително често, докато реализирането на ефективни контакти не се случва всеки ден. От позицията, която заемаше Клара съвсем естествено фигурираше в графа “Важни и полезни” от интерактивният списък с влиятелни приятели и делови познати на Коралска, който като задължително правило трябваше да бъде непрекъснато актуализиран така, че да отговаря в максимална степен на все по-нарастващите административно-корпоративни потребности от повсеместни контакти. Въпросната актуализация по дефиниция включваше такива действия, като непрестанно осъвременяване, поддържане, обновяване и най-вече постоянно разширяване и допълване, като никой от посочените компоненти не биваше да се осъществява за сметка на друг. В това отношение Весела се грижеше за хармонията и баланса помежду им така, че подреждането им по приоритетност да бъде изцяло в зависимост от изискванията, предявени от конкретният случай или възможност. В тази прохладна лятна вечер ситуацията налагаше предимство за перспективните запознанства и изграждането на нови връзки и взаимоотношения, оптимизация на потенциалът за развитие, както е модерно да се казва в днешно време. Затова и Клара трябваше да съобрази и деликатно да отстъпи, за да не застава на пътя на прогреса, защото той, прогресът, както ни е добре известно, подобно на демокрацията, както всички отдавна разбрахме, няма алтернатива, както пък също е модерно да се казва.

Коралска отговаряше бързо, машинално, кратко, без да задава множество насрещни въпроси, с което целеше да остави у приятелката си впечатлението, че дълъг разговор между тях в настоящият момент не би срещнал обичайната взаимност:

– Добре сме всички и сме си в Ментана, ти къде искаш да ходим? – отговори тя риторично докато наместваше очилата си.

– Тука, в София естествено. Ако още навремето някой ми кажеше, че точно ти ще се забуташ в провинцията, и то в най-западналата й част, не само че нямаше да му повярвам ами щях да го помисля за луд и да му се изсмея.

Весела леко се усмихна и отговори с може би най-използваният библейски цитат:

– Неведоми са пътищата божи, Клер.

Клара за момент съжали, че каза това, помълча малко и после реши да смени темата с още по-неудобен въпрос:

– Още ли бачкаш за онзи смешник? – изтърси съвсем ненадейно тя.

Без да коментира остротата на въпроса Коралска бавно отмести погледа си от чашата водка, която междувременно си бе поръчала, към мъжете на масата и след като установи, че се бяха задълбочили в някаква достатъчно сложна материя, приглушено промълви:

– А бе не е толкова смешен, колкото изглежда.

– Ама какво не е! – разпали се Клара – Преди няколко месеца съвместно с колегите от финансовото – и тя кимна към към единия от мъжете, който седеше отдясно на Веселка – знаеш, имахме съвещание с кметовете на областните центрове във връзка с целевите субсидии за капиталови разходи и тези за съфинансирането на наши и чуждестранни програми и проекти. И като се изтъпани вашият човек: тука направил това, там направил онова, като взе думата, половин час не можеш да му затвориш устата; и с тия смехотворни мустачки е като някакъв Жорж Ганчев, и се хвали като него, и глупости говори като него, и двамата се хилят като олигофрени и май са на един акъл си мисля, а накрая едва ли не ние сме му виновни, че не сме одобрили всичките му проекти. То пък едни проекти, аз съм убедена, че и половината от това дето го издума не е свършено, ама нейсе. Цялото капиталово финансиране от страна на централния бюджет към общините минава през фирми, приближени на кметовете, на теб ли да го обяснявам, при което те естествено са на процент. Значи подсигуряваме му пари, изграждаме и му ремонтираме обекти, с които да се фука по предизборните кампании, на всичкото отгоре краде най-безсрамно от тези пари и за капак се мъкне тука някакъв нагъл тип с цялото си безочие и нахалство да се оплаква. Всеки може да се оплаква, много лесно се харчат готови бюджетни пари, трудно се събират. В крайна сметка живеем в свободна пазарна икономика, има инвеститори – местни, чужди – като е толкова отворен нека да ги привлече, пък като е некадърен и негоден за нищо, да си ходи! Така я! – натърти директорката и тирадата най-сетне свърши.

– Е–е  не сме ли малко крайни? – Опита се да смекчи малко тона и да излезе от неловкото положение Коралска. – Все пак и ние понаправихме нещо. Сега … той може да не е толкова свестен, но и ние не сме София, нито някакъв промишлен център или курортна туристическа дестинация и не разполагаме с кой знае какъв бюджет, а всичко това струва ми се е хубаво да се има предвид.

– Така е, – поомекна малко Клара – но въпреки това направи много лошо впечатление на мен и на колегите, да знаеш!

Обикновено Коралска не допускаше такъв тон във взаимоотношенията си и в такива моменти ставаше язвителна и иронична по отношение на конкретният събеседник, но само тогава, когато разбира се, можеше да си го позволи, а случаят не беше такъв. И понеже усети, че е време да излезе от темата, която можеше да повлияе негативно при формиране на първоначалните впечатления у останалите гости на масата, които макар и потънали в някакъв оживен спор, не пропускаха да нададат от време на време по едно любопитно ухо на диалога между двете жени, Весела реши да наклони разговора в друга посока:

– Клер, нали няма цяла нощ да обсъждаме поведението на нашия кмет! Я по-добре ми кажи как е при вас; Данчо как е; абитуриентката къде ще кандидатства тази година?

– Ох, при нас само работа, работа и пак работа, знаеш как е. Аз се прибирам късно, с абитуриентката почти не се засичаме у дома, а Данчо през половината от седмицата е в командировка.

– Ей, банкер е това, не е шега работа – подметна Веселка и се усмихна.

– Голям банкер, няма що! – оплака се Клара. – Вярно, добри пари получава, уважават го, но покрай ангажиментите, с които се е нагърбил така се е изнервил, че от всичко се дразни и в последно време не може да се говори с него. Даже понякога съм благодарна на бога за това, че често отсъства, иначе едва се понасяме вкъщи и ще се изпокараме сериозно някой ден. А пък с Цветелина и без командировки пак се виждаме толкова често; като си дойда – тя вече е излязла, като тръгна за работа сутрин – още не се е събудила, направо не знам какво да кажа. Иска да записва “ Комуникации” в Софийския или в МЕИ-то, ама като я гледам каква глезла и повлекана е станала напоследък, как само се помайва и се шляе    насам – натам и как въобще не натиска на учене, не ми се вярва да я приемат където и да било. Ами то тази работа така не става, помниш навремето как учехме ние, какви бяха изискванията на преподавателите и как се държеше на всичко. Аз обаче още от сега съм й казала: каквото зависи от нас с баща й ще й помогнем – и за теми, и за частни уроци, но и пръста си няма да помръднем за човек, който не иска да си помогне сам, да е ясно!

– Правилно, и така трябва да бъде – съгласи се Коралска – но ми се струва, че в случая ситуацията не налага подобен драматизъм. Ти какво очакваш? На тази възраст са така. От тук насетне ни остава само да помагаме и да се опитваме да влияем, доколкото ни е по силите и доколкото ни слушат. Да ги променяме вече е късничко, има кой да ги променя, а пък да ги товарим с чужди за тях амбиции е повече от вредно, в някои случаи дори опасно. Така, че не се притеснявай, познавам Цвети, умничко ти е детето, добро; ще се стегне, ще се подготви и в крайна сметка ще се справи на изпитите, аз съм сигурна, че ще я приемат. Освен това и специалността е хубава, модерна… впрочем като каза комуникации, каква е тази комуникационна стратегия, която подочувам, че се пише.

– Ха, комуникационна стратегия – засмя се Клара с голяма доза ирония – имаше изискване от Европейския съюз за изграждане от наша страна на интегрирана компютърна система с целият обем база данни от дейността на всяко едно институционално звено в държавата, обаче нали сме си вечно закъснели и изостанали, така и нищо не направихме в установените срокове. И както обикновено се случва в такива моменти започваме да пишем стратегия, с достатъчно високопарно заглавие и с достатъчно отвлечено, дори за                 по-амбициозните журналисти съдържание, след което я представяме и отчитаме като грандиозен политически акт и всички са доволни. Ама той Георгиев трябва да знае повече, все пак от тяхното министерство имат да въвеждат най-много информация, я чакай да го попитам. Георгиев, – обърна се тя към чиновника от Министерство на финансите и без да дочака някаква реакция продължи – как върви работата по комуникационната стратегия, докъде са стигнали нещата там, знаеш ли нещо?

– Общо взето доникъде – започна Георгиев – самата стратегия се движи от Министерството на държавната администрация, но доколкото зная още не е подготвена за разглеждане в Министерски съвет въпреки, че от там в нашето министерство се получи едно указание със сравнително подробни инструкции по процедурата, съвсем случайно имах възможност да му хвърля едно око в деловодството. На негово основание колегите започнаха да разпращат уведомителни писма до ведомствата на наше подчинение, всяко от тях да подготви за въвеждане своите информационни масиви, включително регионалните инстанции, но после нещата замряха и оттогава насам не съм чул да има някакво развитие.

– А знаете ли дали участието на общините е предвидено да се ограничи само в организационно-технически аспект или се очаква да придобие и финансово изражение – обърна се към него Коралска, видимо заинтересувана.

– По принцип мероприятията на държавната администрация, изискващи финансово обезпечение е за сметка на държавният бюджет, но вие знаете, че често са налице съпътстващи разходи, които не винаги могат да се предвидят напълно. По-малките и слабо развити общини естествено няма да бъдат натоварвани с подобна разходна тежест, но тези в по-добро финансово състояние с преизпълнение на приходната част на бюджетите си, едва ли ще се разминат без нищо. Още повече общините ще са и основни бенефициенти на информационната система, така че е справедливо мисля, след като бъдат обслужвани от една система да участват съразмерно и в изграждането й.

Коралска мълчаливо се съгласи. С това и дискусията най-после влезе в така желаното от нея русло, обстоятелство, което я накара малко да се пооживи и активизира. Отегчението и апатията, които я владееха почти през целият ден бързо отстъпваха, изтласквани грубо от твърдият натиск на вездесъщият политически интерес. Интерес необятен, студен и самотен, който така се бе просмукал в нея, че тя го разглеждаше едва ли не като естествена потребност за организма, наравно с дишането и храненето, и не само защото неговата защита подсигуряваше участието й във властта и произтичащото от това икономическо благополучие, а защото той й предоставяше плодотворно поле за развитие и изява, в което можеше да се докаже и бъде оценена от достатъчно широка, по своята демографска и социална структура, обществена среда.

Постепенно в разговора се включиха и останалите събеседници на масата, споделяйки интересни събития и случки от работата си, наред с обичайните за този тип сбирки, клюки и сплетни по отношение на интелектуалните способности, навици и имотно състояние на действащи и бивши министри, депутати, мутри и какви ли още не. Коментираха се множество, главно административни неуредици и проблеми, породени от пропуски в нормативната уредба или от установилите се порочни практики, но по-важното за Коралска в случая бе възможността да се сдобие с ценна информация от кухнята на нещата за готвените законодателни промени, въвеждащи нови, различни механизми на регламентация, уреждащи регулацията на конкретни въпроси и положения в специфичната материя на отделните административни области. Своевременното и достоверно осведомяване относно потенциалните препятствия или благоприятни перспективи, в нейната сфера на действие, позволяваше вземането на превантивни мерки за ограничаване до крайност на негативните последици от новите решения или пък за извличане в пълен обем и в максимална степен на ползите от развоя на ситуацията, което от своя страна бе жизнено необходимо за бизнеса и не по-малко валидно в административен план.

По някое време Клара, на която всичко това явно ужасно доскуча, стана и се запиля някъде по другите маси, очевидно в търсене на подходяща компания, чиито теми за разискване бяха далеч по-интересни и забавни. Малко след това примерът й бе последван от служителя в Агенцията по заетостта, който обаче за разлика от нея, след като се прозяваше и потъркваше очички цяла вечер, видимо съкрушен от умора, тъй като със сигурност не бе от най-издръжливите, се извини, пожела на останалите “Лека нощ!” и се упъти с лениви стъпки към така бленуваната, особено в последният половин час, пухена възглавница в хотелската си стая, на която щеше да отпусне морното чиновническо чело в сладка и блажена дрямка.

Коралска вече допиваше с лека досада втората си водка, заслушана във фалшивото възмущение, което се лееше спокойно и монотонно, като хиндуистки напев от устата на чиновника в строителното министерство относно неспазването на редица изисквания при изготвяне на техническата документация, на преобладаващата част от постъпващите проекти, когато столът от лявата й страна се дръпна назад и някакъв мъж, без да каже и дума се тръшна небрежно върху него и се примъкна обратно към масата. Камен Андреев повдигна глава и погледна Весела в очите като задържа погледа си за малко, сякаш искаше да прочете в тях впечатлението, което бе оставил за себе си. Замисълът му обаче не му се увенча с успех, защото там не успя да прочете нищо. Там много отдавна не се четеше нищо, тъй като от години нищо не се изписваше. Това бе сив, студен, неподвижен поглед, изпълнен с мътна, почти болезнена меланхолия, сливаща се или породена, това дори тя самата едва ли бе в състояние да определи, с една постоянна житейска екзистенциална неудовлетвореност от това, което получаваше от съдбата и от начина по който достигаше до него. Поглед безжизнен, безучастен, безразличен, който просто се отместваше от един обект на друг, единствено за да оцени въздействието му върху себе си; какви опасности крие или каква евентуална помощ би могъл да й окаже. Всичко останало бе празнота, остра, пронизваща и безкрайна. Една необятна ледена пустиня, в която северните ветрове си оспорваха първенството, гонейки се по заснежените дюни, и където сред вековен мраз и скреж, озарен от северното сияние, в цялото си великолепие и монументалност се издигаше величествен дворец, изграден от синкав лед и чист кристал. Дворец, в който душата й царуваше над всичко онова, което бе съумяло да избяга от пошлостта и простотията, но въпреки това не му стискаше да тръгне по трудния път на благородството, духовното обогатяване и добродетелта, а предпочиташе да се капсулова и изолира под властта на тази ледена кралица, която нищо не изискваше от него, но и нищо не бе в състояние да му предложи.

Нищо обаче не бе в състояние да помрачи и удоволствието на Камен от приятно прекараната вечер. Широка, подкупваща, както би казал някой общински фундаментал усмивка се разля по цялото му лице, от което лъхаше радост и добро настроение, примесено с аромата на някакъв алкохол, чиито вид и достойнства, Весела не можа да установи, но все пак прецени, че бе в границите на нормалното.

– Добър вечер, госпожо Коралска! Радвам се да ви видя отново – каза той, като продължаваше да я гледа в очите, но вече не така втренчено, както преди, а някак ласкаво и въодушевено. – Много сте красива тази вечер.

От уредбата на бара долиташе лека, мелодична музика, вероятно от пиратски диск, сполучлива компилация на хитове от началото на 90-те, която обаче бе толкова тиха, че едва се долавяше, въпреки че по масите почти не бяха останали хора. Вентилационната система пък не преставаше да се бори геройски с тютюневият дим, който непрекъснато се стелеше като утринна мъгла из цялото помещение. Намръщени келнери прибираха нервно приборите и остатъците от вечерята, уморени и ядосани на малцината останали нахалници, които продължаваха да пушат и да си говорят, вместо да се омитат по стаите си, за да могат и те да си починат най-сетне.

Жената също се усмихна, докато го гледаше изпитателно, с известна нотка недоверие и отвърна:

• Благодаря ви, аз също се радвам да ви видя, господин…

– Андреев – побърза да допълни той, усещайки затруднението й, след което подхвърли едно “Добър вечер!” и към двамата мъже, които използваха вмешателството му като подходящ повод да повикат сервитьора и елегантно да се оттеглят.

– Андреев, да. Къде се изгубихте, не ви видях в ресторанта? – Попита тя с престорено любопитство или по-скоро от учтивост.

– Бях само в началото, малко след като свършиха речите – заобяснява мъжът – след това заедно с една сериозна група пловдивски колеги открихме прелестите на една очарователна механа, тук надолу по пътя            , с невероятно вкусна, както можах да се убедя, традиционна кухня, самобитна обстановка, жива музика и сравнително качествени, като поне ми се стори напитки.

– Сега вече ме карате и да ви завиждам – продължи с учтивостта Веселка.

– О-о смятам, че веднага мога да предложа разрешение за проблема – полушеговито отбеляза Камен. – С подобна завист най-лесно бихте могла да се преборите, като ми окажете честта и удоволствието да вечеряме там утре вечер.

– Това покана ли е? – погледна го въпросително жената.

– Абсолютно!

– Ами не мога да ви дам категоричен отговор сега – тръгна да се измъква Весела – нека да видим утре как ще се развият нещата и след това ще решим какво да правим.

– Ето сега ми отговаряте като политик – започна да се преструва на дълбоко обиден мъжът и лицето му се сви в тъжна гримаса с още по-тъжен, умоляващ поглед, който имаше за цел да предизвика у Коралска състрадание и чувство за вина – аз ви каня като човек – след което отново се усмихна.

Междувременно двамата чиновници платиха набързо сметките си и се изправиха, готови вече да си тръгват. Камен само им кимна и ги изгледа с пренебрежение и досада, но Коралска също се изправи и се ръкува с тях за довиждане, засвидетелствайки им уважение, което те едва ли заслужаваха, но което щеше да погъделичка самолюбието им и да ги направи по-внимателни и услужливи в бъдеще.

– Не се сърдете – обърна се след това към него Весела, с цялата сериозност в интонацията – просто утре трябва да се видя с много хора, и ако продължа като политик, както интересно се изразихте, ще кажа, че са налице известни фактори и обстоятелства, с които искам и се налага да се съобразя. Не ме разбирайте погрешно, аз също имам намерение да изляза някъде вечерта, но нека мястото и характерът на компанията уточним допълнително, става ли?

– Разбира се – потвърди Андреев. – Вие сте в правото си да излизате където и с когото пожелаете, и в тази връзка държа да подчертая, че ако с поведението си ви притеснявам и ви досаждам, или по някакъв начин съм ви засегнал или обидил с нещо, то бъдете убедена, че това е станало съвършено неволно и най-искрено ви моля за извинение.

Коралска се усмихна, повече на себе си отколкото на него. Обикновено й се налагаше да приема купища фалшиви и лицемерни извинения от хора, които или бяха много виновни, или пък се страхуваха от нея, а това бе един от редките случаи, когато получаваше искрено и ненужно извинение от човек, който в нищо не бе прегрешил. Затова и тя побърза да го утеши:

– Мисля, че няма място за извинение. Ако действително съм се почувствала дори за момент по подобен начин, уверявам ви това отдавна и много ясно щеше да е проличало и ние със сигурност нямаше да водим този разговор сега, така че бъдете спокоен.

– Щастлив съм да го чуя – зарадва се Камен – за миг щях да остана с погрешно впечатление, защото аз в никакъв случай не бих си позволил нахалството да ви се натрапвам, още по-малко да ви отегчавам с присъствието си. – За известно време настъпи мълчание, сякаш никой нямаше какво повече да добави, после той предложи – Ще пийнем ли по едно питие преди лягане?

– Не, не – категорично отказа Веселка – стана вече доста късно, а и аз съм много изморена. Днес … всъщност вчера – поправи се тя, гледайки часовника си, който показваше, че отдавна бе отминало дванадесет – беше изтощителен ден и днешният не обещава нищо по-различно, затова смятам, че е време най-после да си почина малко и ще си лягам. А на вас горещо ви препоръчвам да сторите същото, ако не искате да заспите по време на някоя от лекциите и ако държите да сте бодър вечерта, особено в светлината на отправената покана.

– Имате право, госпожо Коралска – съгласи се охотно мъжът – и тъй като за момента не виждам разумна причина да не се вслушам в съвета ви, възнамерявам да се възползвам от него пълноценно.

Весела кимна, усмихна се и примигна в знак на одобрение, после бръкна в чантата си и извади портмонето, остави една банкнота на масата, след което и двамата станаха и си тръгнаха. Бавно и тромаво се заизкачваха по стълбите докато се озоваха пред необикновено широко фоайе, което събираше два просторни, дълбоки коридора, чиито краища се губеха нейде в далечината на фона на бледото нощно осветление. По-нататък стълбището продължаваше за горните етажи, а от другата му страна се намираше кокетен асансьор, изцяло облицован в дърво, с плъзгащи се врати и стилен лампион, удачна имитация на старинен фенер с матирани стъкла, които допълнително омекотяваха светлината и способстваха за приятната атмосфера. Там двамата си пожелаха “Лека нощ!”, Коралска пое  с твърди стъпки по десният коридор, а Камен обиколи чевръсто площадката и повика асансьора.

 

 

Глава   ІІ

 

 

Fundamentum est iustitae fides.

 

Беше топла, късна утрин. По небето не се забелязваше и следа от облаче, беше се изцъклило ясно, светло и чисто, обагрено в лазурна синева. Слънцето отдавна бе изгряло и сега уморено се катереше нагоре по небосклона, обливайки града с лъчите си, които ставаха все по-палещи и изгарящи, предвещавайки горещ, зноен летен ден. Жегата се спускаше бързо, със скоростта на горски пожар и затова всеки гледаше да свърши навреме работата, по която бе излязъл, за да се прибере по-скоро вкъщи или на работното си място, в търсене на спасение от огнения пек. Нежната прохлада, лъхаща от големият фонтан пред паметника в центъра на площада, почти не се усещаше от никого, с изключение на циганчето, което търкаше лениво с някаква проскубана четка смрадливите водорасли, в които вечно бе потънал. Даже листата на огромните чинари наоколо, които обикновено шумоляха приятно, дори при най-лекия полъх на вятъра, процеждайки слаба светлинка през плътните дебели сенки, сега бяха застинали мълчаливо и изглеждаха пожълтели, притихнали и оклюмали, като демократични сили след парламентарни царски избори.

Златолюб Цивков спря сребристият Форд на служебния паркинг на общината, изкочи енергично от него и зави зад ъгъла на сградата към централният й вход. Там, както обикновено го очакваха измъчени граждани, които по една или друга причина изпитваха трудности да се доберат до него в твърде ограничените му приемни дни и затова използваха възможността да го пресрещнат на влизане, за да си излеят болката пред човека, който бе в състояние да им помогне. Илюзорните им надежди в това отношение бяха изпълнени с такава трогателна наивност, че събуждаха у минувачите искрено съчувствие и още             по-искрено чувство на облекчение от това, че поне за момента не са на технияt хал.

Този път селянинът имаше късмет, защото навалицата пред входа бе относително малка. Отпред беше застанал един доста възрастен старец, който ако се съдеше по вида му, вече едва го държаха на краката и очевидно трудно се придвижваше, тъй като с едната си ръка здраво стискаше бастун, опрян в мраморните плочи, а с другата се бе вкопчил в парапета пред стълбите. До него стоеше кльощава и съсухрена циганка на неопределена възраст, в дрипав и окаян вид, с бебе на ръце и още едно малко циганче край нея, което непрекъснато я дърпаше за полата и нещо недоволстваше. Тя му се караше профилактично на всеки десет минути, но понеже от това не следваше никакъв резултат, жената насочваше вниманието си към спящото на ръцете й дете, като от време на време го целуваше майчински по челцето и не спираше да го полюшва, за да може поне то да пази тишина и да не нарушава спокойствието. Освен тях, и на разстояние от тях, се разхождаше напред-назад и един от кметските фундаментали, отговарящ за чистотата и комунално-битовите услуги предлагани от общината, който иначе по цял ден щъкаше из улиците като глуха кучка, предимно по лични дела. Беше противен мазен тип, нисък и набит, с ясно изразено челно-теменно оплешивяване върху безформената му, несъразмерно голяма глава, който постоянно дъвчеше дъвка, гледаше косо изпод вежди и примигваше на парцали с хитрите си лукави очички. Длъжността, която въпросният индивид заемаше, освен всичко друго му позволяваше да оказва давление, до размера на собствената си значимост естествено, върху ръководството на най-голямата общинска фирма “Комунални дейности и сие”, където наред с останалите облаги, които тихичко придобиваше, бе набутал и синчето си, а пък то в поведението си го бе изкопирало едно към едно. Крушата не бе паднала по-далеч от дървото, във всякакъв смисъл. От “Комунални” също със задоволство потриваха ръце, по този начин завишен обем разходи за почистване и строителство щяха да бъдат одобрени, по-малко човекочасове на персонала, зает в сметосъбирането и по-малко фиктивни курсове на автопарка орязвани, което пък означаваше повечко парички за усвояване, респективно прибиране, защото, както ще видим по-нататък, хората управляващи тази “кметска” фирма бяха прибрани, много прибрани. Така и вълкът сит, и агнето цяло, и овчарят доволен. А стопаните на овцете? Е–е, хайде сега – тях никой не ги пита.

Съвсем нормално бе у всеки обикновен гражданин да се появят основателни съмнения относно обективността в контролът, осъществяван от страна на един общински служител, по отношение дейността на едно общинско дружество, при наличието на подобен вид родово-служебни взаимоотношения, както и да се запита допустимо ли е толерирането на такъв тип административни извращения в една обществена институция, издържана от неговите данъци. Разбира се тук нямаше да се спираме и да отделяме чак такова внимание на проблема, ако това представляваше изолиран инцидент, и ако не изваждаше на показ периферията на една изключително мащабна и повсеместно разпространена, дори на толкова ниски административни нива, корупционна тенденция. По-важното в случая бе, че подобна практика при структурирането и функционирането на кметската администрация, не само, че не се преследваше и изкореняваше, ами тъкмо напротив, полуоткрито се насърчаваше и поощряваше. И в това нямаше нищо чудно – просто нямаше как да бъде другояче – все пак злоупотребата със служебно положение се нареждаше на второ място по значимост, в по начало фундаменталисткият управленски подход на селянина, веднага след злоупотребата с обществени фондове. Този фундаментализъм почиваше на основният принцип, че няма нищо незаконно, непристойно, нередно и неморално, ако никой нищо не е разбрал или ако всички са в кюпа, защото както ни учи древната мъдрост: там, където всички са виновни – никой не е виновен.

На това място може би трябва да направим малко отклонение, за да изясним и разкрием механизмът на формиране, изграждане и развитие на кметската администрация – използваме термина “кметска”, тъй като администрацията на Картагенеца много отдавна бе престанала да бъде общинска. Ако някой страничен наблюдател хвърлеше един, макар и бегъл поглед към общинският чиновнически апарат, в неговата цялостна хоризонтална и вертикална структура, нямаше как да не му направи впечатление фактът, че там се открояваха ясно очертанията на две основни хомогенни групи служители, съставени от отделни подгрупи, както и една трета, която само условно би могла да се характеризира като група, поради това, че бе твърде малка и разнородна за да се обособи като самостоятелен фрагмент.

Първата, по-голяма и по-важна от двете групи обхващаше само най-близки роднини, в краен случай изключително приближени хора на заможни и влиятелни местни личности със свободни професии, т.е. членове на техните фамилии, те самите или съдружници в бизнеса на известни за територията на града и региона търговски и индустриални предприемачи, адвокати, лекари, архитекти и строителни инженери на свободна практика, управители на банки и големи търговски дружества, реститути, собственици на по-едра градска недвижима собственост и/или земеделски масиви и така нататък. Предназначението на тази чиновническа общност се изразяваше в двупосочното гарантиране на икономическите и политически интереси при управлението, разпореждането и разпределението на общинско имущество и финансови ресурси между кмета на общината и гореспоменатата материално ангажирана стопанска прослойка. По такъв начин въпросната, сравнително ограничена по обхват, но несъмнено привилегирована прослойка, получаваше достъп и консумираше около 3/4 от общинските търгове, независимо от това дали ставаше въпрос за доставка на материали и оборудване, изграждане на обекти, предоставяне на концесии или придобиване на терени и активи общинска собственост. Или по-точно можеше да се каже, че описаната административна трупа изпълняваше ролята на своеобразен неформален гарант за изграждане и поддържане на трайни, стабилни и най-важното конфиденциални взаимоотношения, в една нередна търговска сделка с предмет на дейност негласно “купуване” на обществени търгове и поръчки, между един фундаментално корумпиран общински кмет и един корупционен обществено-икономически сегмент.

Другата хомогенна група притежаваше сходна конструктивна постройка, тъй като се състоеше предимно от лица със същите родствени и комерсиални характеристики, както и първата. Тя обаче включваше бивши директори на регионални държавни дирекции, хора в тесни роднински взаимоотношения и приближени бивши служители на редица от институционалните началници в района, с по-сериозна тежест в областта, предвид многобройните им лични контакти, базирани на служебните си компетентности, политически протекции и административен авторитет, с които разполагаха. Причините за съществуването и целите на тези назначения се криеха в личната, административна и корпоративна неприкосновеност на кмета и част от неговия антураж, за действията си, както по отношение разпореждането с общински фондове и средства, така и в частният им бизнес, или най-малкото в смекчаване до минимум на натиска, упражняван от по-високи властови нива, чрез областната управа и регионалните дирекции. Освен възможността да уреждат свои близки хора на престижни властови позиции, по-голямата част от регионалните директори, директорите на дирекции в областната администрация, техни подчинени, както и оглавяващите градски и регионални звена от системата на съдебната власт, притежаваха свой собствен или активно поддържаха и подпомагаха бизнеса на своите семейства. Дали ставаше дума за търговска дейност с предмет, различен от сферата на административна компетентност на конкретният директор или за използване на служебното си положение за лично облагодетелстване, като участие в разработване и придвижване на проекти, приемане на обекти и т. н., или пък най-обикновена корупция под формата на подкупи за извършване на съответни услуги, нямаше особено значение – може би единствено в мащаба. По-важното бе, че тези търговски интереси по един или друг начин влизаха в досег с кметската администрация и изискваха бърза, качествена и поверителна защита, поради което наличието на специфичната чиновническа клика се явяваше надеждна предпоставка за това.

Макар и по-разнородна от останалите две, при окомплектоването на третата група кметски служители бе използван идентичен критерий. Там бяха намерили място               най-различни субекти, като представители на политически партии и роднини на общински съветници, за цвят; по-влиятелни административни изкопаеми и дребни търговци, наследени от предишни администрации, на вкус; малцина представители на обществени организации, включително ромски лидери, за аромат, или техни братовчеди, двигатели на ромската предизборна кампания; щипка маргинални спортни деятели и псевдо културтрегери със съмнителен принос и достойнства, за парлама; не на последно място родственици и лично приближени на кмета хора и какви ли още не. Цялата тази административна гмеж обединяваше личности – макар това определение да бе прекалено претенциозно, за да ги характеризира обективно – които организационно, оперативно и отчасти финансово участваха и ръководеха избирателните кампании чрез връзките си и влиянието на своите партии, семейства, роднини, приятели, познати, бизнес партньори и др. Останалото бяха шепа, негодни дори за кампания фундаментали, които просто си бяха платили позициите и блажено вегетираха до пенсия, или по-скоро докато Картагенеца преценеше.

Така изглеждаше в общи линии родово-общинският ансамбъл за административна самодейност в областта на корупционните действия и похвати “Златната паричка”, с главен художествен ръководител, солист и шеф диригент Златолюб Цивков. Оттук, анализирайки структурата и съставът му, съвсем спокойно можеше да се направи обобщение за свойствата и предимствата на идеалният общински служител. Това например е чиновникът, чиито баща е известен бизнесмен, майка му е известен адвокат, сестра му е известна лекарка, съпругата му пък е известен прокурор, тъстът е известен полицай, тъщата – известен съдия, а шуреят е директор на регионална държавна дирекция. Участниците и професиите, разбира се търпяха различна конфигурация, което обаче не променяше първоначално зададените параметри и същност на схемата. Допълнително преимущество бе същите участници да членуват в различни политически партии и още по-хубаво общински съветници, в професионални и браншови съюзи, синдикати, неправителствени организации, училищни, църковни и читалищни настоятелства и така нататък. По такъв начин, с помощта на едно единствено назначение, кметът хвърляше мостове към максимален брой известни личности и социални слоеве с по-осезаема тежест в обществото, които в даден момент можеха да го подпрат в кампанията. И понеже, както в природата, така и в политиката идеални неща няма, то при избора си на служител Златолюб се спираше на кандидат, който в максимална степен отговаряше на критериите по така описаната схема, покривайки възможно най-широк диапазон от огромният периметър на търговски интереси, насочени към общината. След подобна абсурдна селекция, там можеха да се срещнат персони, напълно непригодни и неподходящи за каквато и да била социална дейност, камо ли за работа, свързана с обществено управление. Иначе казано, картагенската номенклатура изобилстваше от всевъзможни протежета и роднини на градски и околийски, настоящи и бивши величия от различен тип и калибър; предимно съпрузи и съпруги, но така също и синчета, дъщерички, братя и сестри, снахи, зетьове, по-малко племенници, внуци, братовчеди, сподвижници, ортаци в едно или друго начинание и така до безкрай. Като последица от това по етажите и коридорите на голямата административна сграда на ул.”Изворска” №1, се мотаеха прекалено много некадърници и безобразници с недоказана компетентност, или по-скоро с доказана некомпетентност, основно безделници, злоупотребяващи с алкохола или хазарта, или и с двете, както и някои дами, злоупотребяващи със секса и навиците, изградили през годините у себе си във връзка с него. В резултат на това административният апарат на селянина се бе превърнал в някаква своеобразна форма на извънкласна дейност, кръжок или занималня за бизнесфльорци (използваме този именно термин, за да не използваме по-подходящият) и техни отрочета, чиито съпрузи и въобще роднини, бидейки в невъзможност да се грижат за тях, ги бяха поверили в ръцете на “грижовен” даскал. Поради ярко утвърдени финикийски съображения, въпросните “питомци” се чувстваха стабилни и непоклатими като стените на Централният софийски затвор, затова и не си даваха много зор в работата нито пък се стремяха към особено развитие.

Истински тъжното обаче в тази грозна история бе, че Златолюб перфектно осъзнаваше цялата нелепост на ситуацията, при такъв отчайващ кадрови подбор, едва ли можеше да се очаква друго. Но вместо да привлече и да се опре на способни, кадърни и уважавани специалисти, които естествено не биха допуснали много от поредицата стопански и строителни безумия, за част от които ще стане дума малко по-късно, както и да разгони натрапената му излишна и ненужна паплач, той предпочиташе да се нагърби и с техните служебни задължения, само и само да не си разваля рахатлъка с местните икономически фактори, формиращи неговото обкръжение, които вече очертахме по-горе. Дори и това вероятно би му се отдало, ако не беше толкова прост по природа, че не бе в състояние да разграничи полезните и практични идеи и решения от неудачните и безполезните, както и толкова корумпиран по душа, че да си затваря очите всеки път пред безобразия от            най-различен характер, вместо да държи на стриктният контрол и качество на изпълнение във всяка една дейност от сферата на общинското самоуправление. От друга страна сериозните и квалифицирани служители неминуемо щяха да се издигнат в очите на местната общественост и в такъв случай възникваше реалната опасност от това да засенчат в известна степен славата му на единствен по рода си, уникален и неповторим междугалактически кмет, и в този смисъл да наранят космическото му по размери его – най-болезнената част от бездруго болният му психо-соматичен организъм. И всичко това за жалост бе напълно в реда на нещата, все пак както вече отбелязахме, в епохата и условията на корупционен фундаментализъм всяко отклонение от установените норми се считаше за нормално и естествено. Разбира се длъжни сме да кажем, че в цялата тази административна помия плуваха и няколко работливи, почтени, общо взето свестни хора, но те бяха толкова малко, че се брояха на пръсти, а и освен това бяха на твърде ниски позиции, за да могат с авторитета и поведението си да повлияят в положителна степен на като цяло негативният обществен облик, създаден от кметската чиновническа свита.

Тази моментна снимка върху състоянието и функционирането на кметската администрация имаше за основна цел да покаже принципите на изграждането й по форма и съдържание, и в никой случай не бива да се схваща като претенция за детайлност или изчерпателност. Самото диференциране по разгледаните групи бе до голяма степен условно, доколкото често пъти се наблюдаваше преливане на интереси и ангажименти от една група в друга. Като се започне от двамата заместник-кметове, които освен високопоставени общински администратори бяха и бизнесмени, и съдружници в бизнеса, както и висши партийни функционери в собствените си политически сили, и се слезе надолу по йерархията, директори на дирекции, началници на отдели и сектори, специалисти и експерти, се забелязваше повсеместно припокриване и наслагване на разностранни интереси, поставени в крайна сметка на широка комерсиална плоскост.

Местните ръководства на политическите партии и движения се състояха от бизнесмени в преобладаващата си част, а в останалите случаи от директори на регионални дирекции, управления, служби, бюра. Същите хора участваха и в общинският съвет, където с оглед собствените си материални интереси определяха съдбините на града като общински съветници. Политици разчитаха на административна реализация за да получат или разгърнат възможности за собствено бизнес развитие. Предприемачи с охота ставаха чиновници за да гарантират успеха и стабилните перспективи пред личните си търговски начинания. Собственици на дребен и среден бизнес дръзновено напираха към политическите партии, за да си осигурят политическа закрила и икономическа подкрепа за стопанските си инициативи. Накратко това бе стандартна, за съжаление обстановка, която щедро предразполагаше към едно скандално смесване на първосигнална алчност, честолюбие, егоизъм, суета, с неподправена меркантилност, власт и политика в такава блудкава и безвкусна каша, която бе не само вредна и негодна за гражданска консумация, но сама по себе си представляваше източник на корупционна зараза. В такава отровна интонационна среда, всеки що годе изпъкнал обществен фактор, с по-значимо икономическо или политическо влияние в локален мащаб, се домогваше и търсеше административно присъствие в местната власт, свое собствено или на своето семейство. Тези негови намерения бяха продиктувани от неистовото му желание за максимална близост до така жадуваният и непресъхващ общински икономически извор, вследствие на дълбоко стаеното, хронично подозрение и напълно основателно недоверие към един лукав, измамен и съмнителен във всичките си действия кмет, независимо от отношенията помежду им.

Създадената корупционна атмосфера не само възпитаваше цинизъм, но и водеше до страховито преплитане на бизнес интереси, административни позиции и политическо влияние по такъв начин, щото полученото властово кълбо, което никой нямаше никакво намерение да разплита, позволяваше на не повече от 500 – 600 семейства да се разпореждат със 100% от общинският финансов и имуществен фонд под зоркото око на Златолюб, и като лайтмотив на неговата управленска политика още от първият ден, в който седна на кметския стол. Тук възниква разбира се, диалектичният въпрос: как се нарича всичко това? Опирайки се на родната неподражаема народопсихология, и по-специално на онази колоритна характерна черта на българина да лепи етикети на всичко, което срещне по пътя си, мнозина наши сънародници биха използвали терминът “олигархия”, и може би нямаше да са далеч от истината. Ние обаче ще се спрем на хубавата звучна българска дума “безобразие”, която според нас най-точно характеризира устойчивата политика на контролиран произвол, а що се отнася до олигархичната тема, нея ще засегнем по-обстойно към края на настоящата глава. Засега ще се ограничим само с ангажимента си да разсеем напразните надежди на нашите млади, образовани съграждани и техните родители, като по този начин им помогнем да преодолеят заблудите си, препоръчвайки им да не си губят времето с явяване по общински конкурси, защото възможността да работят в общинската администрация на собствения си град, при толкова корумпиран кмет, без наличие на родова обвързаност с описаните по-горе групи, е далеч по-малка от вероятността по градският канал да потече водка с натурален сок. И понеже се отдалечихме твърде много от нашето повествование, е време вече да се върнем в хубавата юнска сутрин, когато тримата “посрещачи”, застанали пред входа на общината, зърнаха най-после своят кмет в цялата му бляскава посредственост.

Циганката първа го видя, затова и първа се завтече към него от страх да не я изпреварят, въпреки, че това едва ли имаше някакво значение, влачейки по-голямото циганче за ръка и здраво придържайки бебето си с другата. Още преди да се приближи до Цивков обаче го засипа с жалостиви клетви и сърцераздирателни молби за помощ по повод на злощастната си съдба, отредила на нея и цялото й домочадие живот на несретници, в постоянна немотия и мизерия. Дори не живот, а жалко съществуване на ръба на отчаянието, ден за ден в кучешки глад и чудовищна нищета. Два чифта черни изпити очи се бяха вперили умоляващо в селянина и в тях се четеше толкова мъка и такава безнадеждност, каквито той никога през живота си не му се бе налагало да изпита, като изключим може би двата месеца предизборна кампания, предхождащи двата му мандата, когато до такава степен бе полудял от жаждата за власт или от опасността да я загуби, че не повече от крачка го делеше от специализираната медицинска помощ на градският психодиспансер. Цялата тази покъртителна гледка, наподобяваща детайлизиран библейски фрагмент от скулптурна група на страданието, сътворена някъде в епохата на късният ренесанс, предизвикваше у Златолюб чувство на погнуса и отвращение. Затова той бръкна в джоба си, извади десет лева и ги подаде на жената с цел да се отърве колкото може по-скоро от тях и да му се махнат от главата. Беше готов да се раздели и с три пъти по толкова, стига само да се разкарат незабавно от очите му и да не му досаждат повече, но понеже си бе скъперник по рождение, прецени, че това им е напълно достатъчно. Изненадана от неочаквания подарък, циганката благодари помпозно с хиляди благословии, така както само нейният етнос умееше, след което побърза да изприпка към най-близката пряка, където да се покрие заедно с цялата си челяд, за да не би някой да се сети да й намери някаква работа. Макар, че почти всеки ден се сблъскваше с подобни случаи, Картагенецът все пак никога не бе изпадал в състояние, дори бегло напомнящо това на тези клети създания, а това несъмнено бе и главната причина, мъките и теглилата на такива хора и мнозина други като тях да му се струват в известен смисъл досадни и отегчителни. Тяхното злощастие не съумяваше да събуди във финикийското му сърце съчувствие, съпричастност към съдбата им, състрадание. Вместо това в душата му се таеше презрение, омерзение и дори ненавист към тях затова, че въобще се бяха родили бедни и си позволяваха нахалството да живеят в неговата лична община. Древните са казали, че чувството за срам не се придобива, то е вродено, а загубата му никога не води към добро. Ние към това няма какво повече да добавим.

След като изчака на почтително разстояние развръзката на тази самобитна сценка, фундаменталът се приближи до селянина и започна да му обяснява нещо. Освен безгръбначно мекотело и изключително долен мазник, както вече казахме, с подчертано влечение към имуществото на някои общински фирми Педи Йорданов в естественият ред на нещата бе и солидно закоравял през годините натегач. Нещо повече, гледайки го отстрани човек можеше да допусне, че гръбначният стълб на този чиновник се състоеше не от прешлени, както у всички нормални хора, а от някакви пружини, които реагираха спонтанно дори на най-слабата промяна на вятъра. Или може би по-скоро от една пружина, чието начало бе разположено нейде дълбоко в задника, а с края си прикрепяше асиметричният му череп да не се търкулне скоропостижно, особено под въздействие на мощните административни вибрации, породени от непредвидимата политическа турбулентност веднъж на четири години. Понеже си даваше ясна сметка за ниското му стъпало в общинската хранителна пирамида, въпросният лакей усещаше, че е прекалено малък, за да се натиска на Вторият етаж, който бе отвоювана територия и запазен специалитет за други. От тази гледна точка дори спорадичната му поява там, щеше да предизвика лошите погледи на мнозина, а като се прибави и това, че нямаше високо образование, последиците за него вероятно щяха да са катастрофални. Затова дребният хитрец използваше възможността да се натегне на своя патрон обикновено сутрин, в пространството пред сградата на общината, където бе относително удобно и безопасно да отчете “напредък” в своята дейност; да изтъкне “приносът” си в общата; да “забележи” някоя дребна нередност; да изложи “амбициозни” намерения; да “предложи” решение, като демонстрация на творческа активност; да “потърси” съвет, който след това да възвеличае като безподобна мъдрост и други такива от сорта. Общо взето характерна и позната за жалост картинка.

В онзи ден обаче, атмосферата бе малко по-различна и моментът за каквито и да било срещи и разговори, меко казано неподходящ. Златолюб слезе от автомобила в лошо настроение, ядосан и намръщен. Спря само за миг край циганката докато й подаваше парите и едва успя да смутолеви някакво кухо обещание. После при фундаменталът дори не се спря, а само забави крачка и наклони глава, за да се осведоми все пак дали случайно не е изникнал някакъв проблем. Въпреки това усилието не даде резултат, чиновникът непрекъснато приказваше и коментираше нещо, но Картагенеца не го слушаше. Думите му се чуваха някак приглушено, отдалеч, сякаш изпод земята, минаваха покрай кметските уши и излитаха нагоре към небето като цените на петрола след близкоизточна криза. Накрая потупа окуражително служителя си по рамото, хвърли един разсеян поглед към пенсионера на входа и тръгна да влиза. Старият човек остана като вцепенен, надяваше се и очакваше кметът да спре за момент при него за да му се оплаче, но след като видя как безцеремонно го подмина, се насили и пристъпи крачка – две напред с бастунчето си, без да се пуска от парапета, подвикна му и започна да излага проблема си от разстояние. Картагенецът се обърна и му отговори, че не бива да чака него, а трябва да се насочи към съответният отдел, където щели да го обслужат адекватно, освен това му припомни, че не случайно плащал заплати на директорите си, и в крайна сметка нали затова е назначил толкова много хора. Старецът първоначално се стъписа, понечи да отвърне, че именно благодарение на тия директори, на неговата възраст бе принуден да се тътри в жегата, немощен и сакат през половината град от немай къде, та лично от кмета да търси съдействие за това дето го размотават като пиян морков за глупости вече цял месец.

Всичко това обаче, нямаше вече никакво значение. Златолюб влезе и входната врата се затвори след него, оставяйки всякакви по-нататъшни пререкания зад гърба си. Той кимна за поздрав към дежурният на пропуска и изкачи стълбите към втория етаж на един дъх. По коридора не срещна никого, чак докато стигна канцеларията си. Вътре секретарката изготвяше припряно някаква справка на компютъра, наредила една купчина документи пред себе си, а кафето й бавно изстиваше в долният ляв ъгъл на бюрото, като любовта на костовист към синята идея. Беше засукана дама, както професията го изисква с приятна външност, която заедно с една своя колежка от Дирекция “Селищно устройство”, наред със служебните си ангажименти, представляваха съпружеските интереси на двама от тримата съдружници в една небезизвестна фирма за метални конструкции в града. Кметът на общината, разбира се с необходимото удоволствие би прибрал жената и на третият партньор, той асъл какво ли не прибра в последните години, та една жена ли, просто съдружникът все още не беше женен, а с оглед специфичните му интимни нагласи, предполагащи неестествено натрапчива мекота в анатомията на горните крайници, изгледите за подобна развръзка в обозримо бъдеще – отчайващо съмнителни.

Още щом зърна Цивков, въпросната секретарка с очарователното българско име Уилма, спря за кратко работата си, поздрави го учтиво, разрови се малко из документите на бюрото и му подаде пощата за деня. Той също поздрави, но много по-вяло, грабна пликовете и без да попита за нещо друго, отвори двете кожени врати и влезе в кабинета си. Там прегледа набързо някои от писмата, които му се сториха по-интересни, след което взе слушалката и набра някакъв вътрешен номер. Изчака само да вдигнат от другата страна на телефона и натърти с тон нетърпящ възражение:

– Рангелов, при мен!

Две минути по-късно в кабинета му пристъпи Гумен Рангелов, един възпълничък, да не кажем дебел, потресаващо симпатичен либертин[3], гъвкав като корупционно ценообразуване, пластичен като паянтово скеле на общински обект, незаконно строителство и безинтересен като виц на Къци Вапцаров. Благородният господин, за приносът на неговата строителна фирма и демократическа партия, както в предизборната кампания, така също и в личните сметки на Златолюб Цивков, бе удостоен от нашият селянин с титлата заместник-кмет. Излишно е да споменаваме, че благодарение на позицията, която собственикът й заемаше, фамозната фирма поемаше и изпълняваше, или подизпълняваше най-сочните инвестиционно-корпоративни обекти, а освен това притежаваше и предимството да избира участието си в онези общински поръчки за изграждане и ремонт на сгради и съоръжения, които й се виждаха по-изгодни. Тези привилегии обаче, естествено не я освобождаваха от процентът печалба, определен за Картагенеца в замяна на неговата административна благословия за всяка една конкретна сделка. Въобще, какво да говорим, истинска пасторална идилия – ето на това му казваме ние пазарен подход. Същият този улегнал и закръглен сановник, освен всеотдайната и частично несподелена любов към общинските поръчки, изпитваше подобна обич и към общинските банкети; обичаше също така безплатните услуги на различните общински фирми; обичаше апартаментите общинска собственост, разпилени по целия град, в които пък обичаше да води общински и регионални мастии, организирайки им тематични литературни вечери, където в поетична атмосфера на непорочно усамотение (предимно духовно), вероятно рецитираше затрогваща любовна лирика чак до късно през нощта.

– Видя ли ги тия лекенца к’во направиха на сесията вчера? – Ядосан, подхвана директно Картагенеца без нито да поздрави, нито дори да кимне към Рангелов.

– Видях – отговори спокойно либертинът, докато сядаше на стола

– И какво още искат, а? Къде се намират те? – Продължи с въпросите Златолюб, позеленял от яд. – Не дадох ли им поръчки на всичките? Не са ли в местната власт? Какво имаха преди, а? Един загубен директор на дирекция, и то още от барикадните времена, когато всеки произволен скапаняк можеше да стане всякакъв и да направи пари от това. Ама като гледам какви мазни петна са накапали на плочките пред дирекцията, доста тлъста мръвка ще да е строителният контрол. За какви се мислят те, получиха много повече отколкото заслужават и пак не им стига.

Тук той завъртя глава настрани със заканително движение и направи кратка пауза. Лицето му бе смръщено и мрачно като краен квартал на свечеряване. Заместникът му пък бе забол глава в бюрото пред него, гледаше тъпо и виновно като двойкар на изпит и мълчеше сериозно в знак на съгласие и съпричастност с гнева на шефа си.

– Те какво сега, против мене ли ще застават? Какво си въобразяват? – Запита риторично селянина, не можейки сякаш да повярва, че е възможно някой, още повече от собствената му кохорта да се осмели да разчупва наложената порочна схема, при която всеки получаваше парченце от общинската торта, срещу задължението си да кротува, да одобрява всичко, каквото се изисква от него и да не се меси в административното управление. – Един строи скейтборд площадки, друг окабелява общината, за вас да не говорим… и накрая…това. За някакви си кирливи пет бона получиха общински съветник, получиха поръчки, получиха двама началници на отдели, а да им асфалтирам и “Промишлена”, че и всичките им каламутници да назнача при мене! Аз да не разполагам с хиляда работни места, в края на краищата, знаеш, тука всяка позиция се заплаща – изсумтя той и погледна през прозореца в нищото. – Сега пък и общинска фирма им се прищяло. Ами да взема да им дам и Общинският пазар, че и “Комунални”, като е тръгнало така, белким се заситят. За толкова малко получиха толкова много и все недоволни, не е ли така кажи?

– Така е – побърза да потвърди Рангелов и хвърли един отривист, изпитателен поглед към Картагенеца с цел да прецени до каква степен злобата му го владееше и накъде евентуално щеше да избие всичко това.

Понеже си беше корумпирана отрепка, представите на селянина за регионална политика се изчерпваха с това да разпредели сравнително ограничените средства от общинският бюджет и тези по различните национални и чуждестранни програми, така че всеки, по негово лично усмотрение да получава “на час по лъжичка” и всички заедно да бъдат доволни, тихи и щастливи. Ако беше добър управленец с избистрен, отворен и професионален подход към решаването на всеки конкретен въпрос от компетенциите на местното самоуправление, опирайки се на активната помощ и съдействие на широката градска общественост, и особено на нейните най-опитни и подготвени професионални среди, въпреки всичко, тези негови действия неминуемо щяха да срещнат масова обществена подкрепа и одобрение. Но тъй като си беше прост човек, а простотията кара хората да си мислят, че разбират от всичко, Златолюб винаги правеше онова, което си бе наумил, естествено на гърба и за сметка на гражданите, без обаче да се съобразява много-много с мненията и интересите на тези, в името на които всъщност го прави и резултатите от недомислиците му обикновено не закъсняваха. Не, че от време на време не събираше при себе си представители на една или друга професионална или браншова гилдия, с които да дискутира даден наболял проблем, особено когато просто нямаше накъде да мърда. Това обаче, първо се случваше от дъжд на вятър, и второ тези срещи бяха чисто формални т.е. от тях не следваше абсолютно нищо. Нито някой щеше да вземе под внимание становищата, изразени там, нито проявите като цяло можеха да повлияят на крайните управленски решения. Вместо работни съвещания за набелязване на мерки и генериране на полезни идеи, каквито по същество трябваше да бъдат, те се превръщаха в медийни събития и PR – акции за хвърляне на прах в очите, което разбира се не пречеше на Картагенеца да ги използва ловко, като се позовава всеки път на “резултатите” от подобни сбирки при оправдаване на поредната глупост, сътворена лично от него или от бездарния му екип. А ако все пак, така или иначе се намереше някой, който си позволяваше да предложи нещо по-различно, като решение на определен административен въпрос, то той трябваше да бъде незабавно и своевременно заклеймен, за да не се пробват след него и други и да не излезе в крайна сметка така, че кметът не си разбира от работата.

– Добре. Както и да е – поуспокои се малко селянинът. – Ще направим следното. Още тази или най-късно до края на другата седмица ще свикаш комисията по безопасност на движението. Ще набележите там, някакви общи мерки за подобряване организацията на движение, знаеш, светофари, кръгово, паркинги, пропускателен режим на улици, нещо в този дух. И между другото ще подготвите съвместно с останалите едно проекторешение за обособяване и стопанисване на съществуващите паркинги, тук в централна градска част, включително и новите от специализиран отдел към “Комунални”, който да поеме комплексното администриране на процеса. Нали се сещаш, цялостната дейност по събирането на такси, почистване, маркиране на паркоместа и така нататък, въобще пълна поддръжка. Естествено в общинският съвет няма да внасяме нищо, засега това остава само като резервна възможност, а иначе ще бавим и ще протакаме до последно, докато всичко поотшуми, освен ако тия боклуци не решат да направят някоя глупост и тогава ще се наложи да го внесем на сесия, така че трябва да имаме готовност. Ясно е, че тяхната няма да мине, аз нямам намерение да правя някого играч, че и пари да му дам отгоре на всичко. Ама като я знам и оная тъпунгерица долу, каквато е негодна, заедно с цялото си семейство и как една обикновена работа не могат да свършат като хората без да се е разчуло нещо лошо и да не са тръгнали някакви слухове, никак не ми се ще да им поверявам и тази дейност, а няма на кого другиго да я дам. Вярно, ще се докарват добри пари от това начинание, обаче самото решение, убеден съм, ще се възприеме доста противоречиво, пък и като си помисля колко апетити ще се насочат натам, това ще се окажат толкова проблемни пари, че изобщо не ми се занимава с тези неща и затова смятам да го оставим само като краен вариант.

– Това едва ли ще им се хареса – полуиронично подметна заместникът в края на монолога.

– Мислиш ли, че ме интересува на кого, какво ще се хареса?! – Направо се вбеси Картагенецът и отново отприщи яростта си. – Нямало да им се хареса, хм! Аз не знам въобще къде са тръгнали? То тия работи така не стават. Току-виж след време и на другите започнат да им хрумват разни такива идеи и тръгнат да ги осъществяват по този начин. Докъде ще я докараме тогава, а?! Нали малко им давам, та все им не стига, само такива циркове ни липсват. – Последва кратък миг покой, след което смени тона. – Аз ще гледам да ги натисна по друга линия, но ти виж там… баламосвай ги нещо, говори с тях по възможност…опитай да ги разубедиш!

– Е тя нали Коралска… – започна да мънка Рангелов, опитвайки да се изхлузи от тягостният ангажимент.

– Остави ти Коралска, слушай ме какво ти казвам – отсече заповеднически Златолюб – за нея има други задачки!

За момент настана неловка тишина, в която и двамата се умълчаха всеки потънал в мислите си.

– Ами това е – наруши мълчанието Цивков – ако няма друго, свободен си!

Либертинът бавно повдигна туловището си от стола, след което го прибута обратно към бюрото и тръгна да си върви. Вече бе отворил първата врата, когато селянинът се пресети нещо и му подвикна:

– А! И се обади на оная пуйка от “Комунални” да дойде веднага при мене, щото в последно време така ме дразни с тия техни простотии, че направо не е истина. Остава само тя да направи още някоя щуротия и поне нея ще я изхвърля като мръсен парцал на боклука, откъдето я изрових, впрочем.

“Простак – помисли си на излизане Рангелов – нали никога нищо не е казал ясно и определено, вечно лъже, мазни се, по цели часове разтяга локуми по-дълги от електропреносната мрежа и се лигави като проститутка, дето й се ще да се хареса на всички. Е, няма как да стане! Как пък веднъж не прояви малко доблест и не пое отговорност за някоя от дивотиите си?! Ама нали вечно трябва да се изтъкне като “добрият”, а накрая аз да му оправям бакиите”. Нищо от това разбира се, някога щеше да му стиска да произнесе на глас. Рангелов си бе обикновен фундаментал, поради което мразеше селянина на чисто битов, натурален признак, заради противния му картагенски характер на безскрупулен мошеник, подъл лицемер и непоправим измамник, и за разлика от Коралска не бе в състояние, не умееше или не бе достигнал дотам да го презира истински, по простата причина, че той самият не бе много по-извисен от него. И понеже схващаше прекрасно същността на ситуацията и положението си в нея, либертинът само кимна утвърдително с глава и напусна кабинета.

А сега смятаме за практично, показателно и поучително да проследим хронологията при осъществяване на една полезна идея, която като всяка добра идея се реализираше въпреки, а не благодарение на кмета и финикйиската му номенклатура.

Картагенецът вдигна чантата си от пода и я сложи на бюрото. Порови се малко в нея и извади от там дебела папка с документи, която постави пред себе си. Отвори я нервно и започна да прелиства внимателно книжата, очевидно в търсене на нещо конкретно. Не след дълго погледът му се спря върху три-четири странички печатен текст, прихванати с кламер, които веднага привлякоха вниманието му. След като намери онова, което несъмнено го интересуваше, измъкна листята от папката и я премести настрани.

По същество документът представляваше писмено предложение, внесено в общинският съвет от една партийка, бледа магистрална сянка на славна и достойна някога организация, в много широката дясна коалиция, подкрепяща селянина на изборите. Въпросната коалиция в действителност бе доста по-широка дори от задника на Дженифър Лопес, но не защото представляваше многообразието от граждански позиции, мнения, гледища, застъпвани от нейните общински съветници, а защото съставляваше сбирщина на либертини от кол и въже, които не само, че трудно се оправяха в бизнеса без грижовните ласки на политическите си партии и тези на гальовният им кмет, но чието единствено обединяващо звено, стълб на коалиционната консолидация бе защитата на широка гама лични и корпоративни търговски интереси. В този ред на мисли, освен толкова широка, финикийската коалиция бе и не по-малко дясна, доколкото за членовете й, преследването на горепосочените определено капиталистически интереси се явяваше не просто основна, но и единствена цел и предпоставка за участието им в нея, а пък това от своя страна напълно изключваше всякакъв по-нататъшен интерес към водене на каквато и да било социална политика. На практика коалицията съставляваше корупционното ядро на тежката кохорта платени общински съветници, вързани за икономическата ясла на Златолюб Цивков, всеки в очакване на своята собствена дажба финансово-имуществен фураж от общинският хамбар на своя чорбаджия, в отговор на безапелационната си гарантирана подкрепа за всяко едно кметско предложение, гласувано в общинският съвет.

Картагенецът взе документа в ръце, отпусна се на удобният кожен стол с ергономичен дизайн и се зачете за пореден път в написаното, а убеждението му, че в никакъв случай не бива да допуска всичко това да се осъществи, непрекъснато се затвърждаваше. Идеята иначе беше хубава, ефективна и приложима. Проектът предвиждаше обособяване на група улици, включително и прилежащите паркинги в централната градска част като “Синя зона” по подобие на столицата в която паркирането да стане частично или изцяло платено под управлението на самостоятелна общинска структура. С така направеното предложение се преследваха няколко основни цели. На първо място бе залегнало желанието за въвеждане на ясна, принципна регулация и контрол на движението в центъра на града, където множество автомобили на граждани и фирми, паркирани безразборно и за неопределено време в зоната, блокираха и без това ограничените парко-пространства и създаваха предпоставки за задръствания, особено в пазарни дни, и лоша организация на движението. Освен това много дистрибуторски и спедиторски компании, обслужващи големият брой магазини, закусвални и питейни заведения, разположени в централна градска част, извършваха дейността си по нерегламентиран механизъм, с което също допринасяха за допълнително утежняване на силно натовареният трафик в едно относително малко пространство. Следващ ключов момент бе набирането на средства от парко-такси, които изрично подчертано, целево и директно следваше да бъдат насочени към набелязване и предприемане на мерки, обективно съгласувани с общината, държавните контролни инстанции и заинтересованите граждански и браншови структури, за подобряване организацията на движение в целият град, включващи както изграждане на нова, така и текуща поддръжка и ремонт на наличната хоризонтална и вертикална маркировка, пътна сигнализация, по-малки пътни съоръжения, нови паркинги и така нататък. Не маловажен в случая бе и категоричният социален ангажимент, изразяващ се в откриване на много нови работни места за служители, заети в отделните дейности; обезпечаване на по-голяма сигурност и охрана на автомобилите, паркирани от гражданите и гостите на града и не на последно място, рационалната регулация на движение и паркиране в централната зона, неминуемо ще отвори пространство, предразполагащо към по-спокойно придвижване на пешеходците във времето за отдих, разходка и т.н.

Почасовото таксуване на паркираните автомобили и въвеждането на ясен статут и строга регламентация за паркиране в “Синята зона”, с точно определени часови пояси за зареждане на магазини и други търговски обекти, биха установили порядък в цялата организационна схема на движение и престой в централна градска част. Това несъмнено щеше да подейства и като превантивна, дисциплинираща мярка за водачите на моторни превозни средства, водеща косвено до повишаване на сигурността и безопасността на движението като цяло, щеше да освободи пространство за таксиметровите автомобили, а автомобилните инструктори щяха най-сетне да предлагат услугите си по обучение на младите шофьори в нормални пътни условия. Освен това щеше да се прекрати и порочната практика, всеки безделник или селянин да спре и остави своя автомобил, където му скимне в центъра, без изобщо да се съобразява с останалите и след това да виси с часове по кафенета и заведения или пък да се шляе из улиците като безстопанствена крава, а в някои случаи колата му да стои там по цели дни, затруднявайки в това отношение съвсем неоснователно и неоправдано транспортните съобщения в една доста наситена зона. От друга страна всеки гост, пристигнал с автомобила си в града, освен удоволствието от своето посещение и прекрасната възможност, която му се предоставя, необезпокоявано да свърши дадена работа, да напазарува, да погостува на роднини и приятели или просто да се поразходи, накрая ще остави и своята лепта за оптимизацията на градската транспортна инфраструктура.

За реализиране на така поставените цели бе предвидено учредяването на общинско предприятие или общинско търговско дружество, върху което да легне администрирането на цялостната дейност по подбор на подходящ механизъм за таксуване на парко-местата и схема за ефективно ценообразуване, подготовка и окомплектоване на съответен персонал, както по самото таксонабиране, така също за почистване и поддръжка на паркингите във вид удобен за експлоатация, текущо възстановяване на цялата пътна маркировка в рамките на града, реконструкция, строителство и всички съпътстващи функции вменени на специализираният субект. Или замисълът се състоеше в това, новосформираното общинско звено, не да се превръща в поредният бирник или концесионер на гърба на гражданите, а в гъвкава стопанска структура, която индиректно да поеме отговорност за облекчаване организацията на автомобилните комуникации в конкретният обособен участък от града и осигуряване на свеж, целеви финансов ресурс за поддържане на едно по-приемливо равнище на средствата за ефективна регулация на движението в областният център като цяло. Защото иначе трябваше да се разчита на либертината, отговаряща за безопасност на движението в кметската администрация, а пък тя горката нямаше дори шофьорска книжка, което естествено не попречи на Златолюб да я назначи на този пост в синхрон с останалите назначения. Или пък на измислената наредба-чудо за опазване на общественият ред, която ще се спазва точно толкова, колкото и всяка предишна и не само защото е с пожелателен характер, а защото няма да се зачита преди всичко от тези, които са я създали и приели. Интересно ще е да се наблюдава как полицаите, които между другото не им е това работата, ще тръгнат да слагат скоби по автомобилите на общински съветници, служители на общинската администрация, държавните дирекции, областната управа, и тези на много свои колеги, паркирани в центъра, без да се въртят непрекъснато телефони, и как въпросните “богопомазани” ще започнат да плащат реални глоби. Като видим завладяващият им пример, тогава ще се съобразим с нея и ние, а иначе определено можем да кажем, че административен подход, който разчита на непопулярната репресивна санкция вместо на естествената икономическа регулация е обречен неминуемо на краен неуспех.

В концепцията, освен всичко друго, твърдо бе залегнало намерението, че каквато и форма на юридическа регистрация да възприеме, общинският стопански субект има задължението да организира функциите си по такъв начин, щото във всеки момент от работата си, дейността му да бъде на пълна самоиздръжка и в никакъв случай да не се превръща в тежест за бездруго рахитичният общински бюджет. Основанието за подобно схващане се базираше на направени предварителни проучвания, от анализът на които ставаше ясно, че при коректно изпълнение на служебните си ангажименти по събиране на такси в рамките на обозначените и маркирани места от съществуващите паркинги, както и таксуването за паркиране в улиците и улични участъци, обособени в зоната, включително служебните и фирмени абонаменти за статични паркоместа пред офиси и магазини, при поносимо ценообразуване, годишно биха се акумулирали средства в размер не по-малко от 500 – 600 хиляди лева. А това от своя страна не просто би гарантирало самоиздръжката на общинското дружество, но би било достатъчна предпоставка за осъществяване на комплексният набор от мероприятия по усъвършенстване на градското автомобилно движение, които вече описахме по-горе.

Накратко това бяха в общи линии мотивите, предимствата и ползите от реализиране на проектът “Синя зона”, предлагащ избистрен, комплексен подход при регулацията на конкретен обществен проблем, стоящ отдавна на дневен ред. Следващата крачка бе разглеждане и обсъждане на предложението в съвместни комисии от общински съветници и администрация, където законово да се прецизира композиционната рамка на зоната и да се разработи организационно-техническа структура на стопанисващото общинско предприятие по примера на софийската фирма ”Паркинги и гаражи”, която администрира съответната зона в столицата. Едва тогава можеше да се пристъпи към обявяване на конкурс за управител по ясни и обективни критерии, на който всеки кандидат задължително трябваше да представи управленски проект, съпроводен с реалистична икономическа обосновка, отворен механизъм за контрол на приходите и разходите от страна на общинският съвет и населението, както и модел за организация и отчитане на оперативно-техническата дейност в дружеството.

Идеята, вече казахме беше ефективна, полезна и приложима, както в повечето европейски градове, така и в редица български центрове, от където можеше да се почерпи практически опит и в крайна сметка срещаше радушен прием в доста широки слоеве от местната общественост, и по-специално онези кръгове от тях, които бяха попътували малко повечко по белият свят и бяха видели на място кое как се прави. Не успя обаче за жалост да срещне разбиране в най-важният фактор за нейното осъществяване – болният корумпиран мозък на Златолюб Цивков. Шаблонният му начин на мислене блокираше формирането на детайлна представа за действителното състояние, и максимално реалистични перспективи за развитие на града и общината. На тази база липсваше адекватно дефиниране на актуални, належащи и най-вече обосновани приоритети и от там формулиране на ефикасни, работещи идеи за изпълнението им. Собствената административно-икономическа некомпетентност на Картагенеца му пречеше да прозре стойностното, конструктивното и далновидното във всяко едно предложение, да различи относителната тежест на палиативните, фасадни мероприятия от структуроопределящите в отделните обществени сектори, както и да отсее най-продуктивните решения и насоки за развитие, за да концентрира след това усилията на своята безподобна администрация в съответните направления. За него всичко се свеждаше до стремежът, на всяка цена да сложи ръка върху общинските приходи от всеки един потенциален финансов източник или ако няма как да го стори, то в никакъв случай да не допуска и всячески да възпрепятства неговото създаване, както и да изкоренява в зародиш всички възможни предпоставки за възникването му. В светлината на подобен управленски мироглед, генерирането на идеи и експертна помощ по отношение на общинското развитие от страна на местните структури на гражданското общество и съсловните организации, ставаше нежелано и безсмислено. Селянинът трудно възприемаше чужди идеи, особено ако не обслужваха личните му интереси, а със собствени не разполагаше или ако все пак се появяваше някоя, тя бе или неграмотна като самия него или неграмотно изпълнена като общински обект, така че в крайна сметка ефектът се губеше.

Горе-долу от такива изходни позиции Златолюб разглеждаше предоставеният му проект и в конкретния случай. Съзнанието му бе ангажирано не в размисъл за въздействието на проекта, възможностите, които предлага, способите, по които най безпроблемно би могъл да бъде задвижен, недостатъците, които следва да се отстранят, спънките и трудностите, които обикновено възникват и трябва да бъдат изгладени, а с едничкото безпокойство по какъв точно начин да обсеби поредното общинско финансово кранче, и как именно да повери контролът върху него на своя доверена марионетка, а не на някой, който в бъдеще би се превърнал в потенциален съперник. Решението за създаване на самостоятелно общинско звено на стопанска издръжка и конкурсен избор на управител от страна на общинският съвет, не му допадаше особено и дори леко го притесняваше. И не защото солидно подкованото корупционно мнозинство във въпросният съвет, записано на дебелата и нерегламентирана кметска ведомост, нямаше да подкрепи неговият фаворит за поста, а защото не би подкрепило всеки негов фаворит. Въобще взаимоотношенията с членове на подобни колективни органи на властта, където се вихрят голям брой, понякога разнопосочни политико-икономически интереси, всякога са доста несигурни, доколкото ако малко им дръпнеш юздите, неминуемо ще се обърнат срещу тебе, от друга страна, колкото повече им даваш, толкова по-нагли стават, алчността им нараства и накрая посягат към твоето. Току-виж избрали някой свестен, (да не повярваш) който просто ще си върши работата без да чувства каквато и да било необходимост от това да се “отчита” подобаващо на своя “благодетел” или пък някой, у когото след време ще вземат да се появят някакви непредсказуеми политически амбиции, което общо взето и в двата случая си бе недопустимо. И тъй като такъв вариант му се струваше достатъчно рискован и неблагонадежден, Картагенецът бе категорично убеден, че внесено в този си вид, съществуващото предложение не го устройва и следователно трябваше да потърси някакъв   по-приемлив от гледна точка на личните си икономически интереси модел. Още повече, че макар идеята да идваше от партия в състава на собственото му обкръжение, Цивков не можеше да бъде сигурен докрай в намеренията им; на даден етап те вероятно щяха да поискат парченце от баницата, водени от претенцията за авторство. Провокирани от това, другите едва ли щяха да останат по-назад в желанията си, затова и Златолюб усещаше, че ако сега отстъпи, поведението му би могло да се изтълкува като признак за слабост, да насърчи останалите също към лансиране на различни политически или граждански инициативи и нещата да излязат извън контрол. Щеше да изгуби пари, щеше да усили влиянието на действащите играчи, щеше да загуби престиж, рекламирайки чужди идеи на фона на собствена некадърност, щеше да изгуби авторитет и позиции, в търсене на трудна далавера, така че в края на краищата селянинът бе изправен пред дилемата: или целенасочено да провали проекта, или с малко повече находчивост да го обърне в своя полза.

Някъде тогава го осени и блестящата идея, преливаща от общинарска мъдрост, да зачеркне въобще концепцията за “Синя зона”, а за измиване на ръцете пред своите, да направи съществуващите в центъра на града паркинги платени и да ги набута за обслужване от общинската фирма, превърнала се в символ на кметско раболепие и угодничество “Комунални дейности и сие”. Нерде Ямбол, нерде Стамбул или къде е сметопочистване, къде е регулация на движение. Това надали го имаше и на най-затънтеното островче от архипелага Индонезия?! Не знаем. Кметът знае. Нали си е пътник! С нашите пари, до края на мандата може да преоткрие още някой континент, откъдето да почерпи свежи аборигенски идеи или пък челен индиански опит за бурен социално-икономически възход. Между другото желателно е да не ходи никъде още по-малко в Азия, че той откъдето мине след него идва и потоп, хайде ако ние сме му свикнали, защо трябва да страдат и други народи по света?! Както и да е. Вместо намерението за цялостна регламентация на автомобилният трафик в обособен участък от градската мрежа и осигуряване на средства за подобряване организацията на движение в по-голям мащаб, на практика се получаваше парцелиране на централна градска част и предоставянето й за финансова консумация от основното оръдие на местната корупция – най-богатото общинско дружество, където всичко потъваше и най-лесно, но не в земята, както повечето хора си мислеха, а в бездънните джобове на Златолюб Цивков.

От друга страна обаче, на “Комунални” не можеше да се разчита особено. Вродената некадърност на управляващото там семейство Адамс, както обикновено вероятно щеше да оплеска всичко, а това именно донякъде го и подтикна да загърби начинанието като цяло и да се откаже от един неразработен финансов кладенец, за сметка на безброй проблеми, които неминуемо щяха да избликнат покрай него. Иначе замисълът му беше хитър, дори повече от хитър. Ако проектът сработеше успешно, селянинът щеше да насочи към себе си още един материален поток, който по-късно много умело да отклонява и към бюджета, и към партийно-политическата система и към личните си сметки, без да се налага да го дели с някого или да допуска външни лица. Несъмнено щеше да обере и всички политически лаври от поредният епохален административен подвиг, сътворен от него и неземните му фундаментали. Ако ли пък дейността не потръгнеше в планирания порядък, Картагенецът изкусно щеше да извърти нещата и да “намери” вината не в нескопосаните действия на фамилията непрокопсаници, ръководещи “Комунални”, а в самата идея, дискредитирайки я в очите на хората по такъв начин, щото всички да я възприемат като напълно неприложима в различните й форми и варианти. Отговорността пък лесно щеше да прехвърли върху инициаторите на предложението, измъквайки се тихомълком по чорапки, а след това много ловко щеше да използва предпоставеният негативизъм, като аргумент да не се занимава повече с въпроса, и като удобен повод за прекратяване на всякакви по-нататъшни дискусии по темата.

След като бе обмислял достатъчно обстойно и задълбочено проблема от всички страни, това му се струваше най-подходящото разрешение, пред вид острите подводни политически и икономически камъни, които подобни начинания крият. Е, щеше разбира се да пообтегне малко отношенията си с партньорите от споменатата дясна коалиция, чиято широта бе сравнима единствено с ануса на закоравял рецидивист или пък с този на Йордан Соколов; щеше да понесе някак си и неизбежният в такива моменти паразитен шум, но пък щеше да предотврати зараждането на една изключително опасна в бъдеще тенденция, заплашваща устоите на корупционният властови модел, който вече втори мандат с толкова мъки изграждаше. Защото иначе какво му оставаше да направи? Да се съгласи?! Да приеме първоначалният вариант?! Да захване социален проект със съмнителна лична изгода?! Да клекне пред по-слабите?! Та всички после да надигнат глава, да отклоняват с пренебрежение дребните подаяния, с които ги залъгваше и да отправят претенции към немислимото – самостоятелен контрол върху икономическите лостчета в мащабният финансов механизъм, поддържащ действието на цялата му корупционна система.

“Не, не, тая няма да я бъде – мислеше си злобно селянинът – против мене никой не може да играе безнаказано. Аз няма да позволя…”. В този миг телефонът иззвъня пронизително и миловидната секретарка с напевен метален глас съобщи:

– Господин Цивков, госпожа Шаламандиева е тук.

– Пускай я да влиза бързичко, че няма време – сепна се за секунда кметът и хлопна припряно слушалката.

Веднага след това вратите се отвориха и някакво странно трагикомично същество плахо се вмъкна в кабинета. Макар и трудно да се поддаваше на описание, все пак сме длъжни да го характеризираме с няколко думи. Със своите будещи присмех маскарадни панталонки, селско плетено елече, безлична физиономия и още по-селско излъчване, въпросното създание напомняше невзрачен персонаж от някаква ужасяваща гротеска на безумието, духовната нищета и животинското начало, своеобразен апотеоз на първичността в най-уродливите й форми. А инак, тази безцветна карикатура, колкото и невероятно да му се струваше на човек бе управителката на най-голямата общинска фирма “Комунални дейности и сие” Замфирка Шаламандиева – един изключително прост и първобитен примитив с крайно ограничена обща култура, с липса на необходимите обноски и елементарно възпитание, с недопустимото за такава длъжност средно образование и с много под средните управленски способности. Всъщност да се каже, че Замфирка си беше проста бе горе-долу същото като да се твърди, че Картагенецът бе обикновен крадец, или че на Северният полюс е леко хладничко. Само за мандат и половина, от никому неизвестен даскал Златолюб успя да израсне и се превърна във флагман на регионалната корупционна активност не само в общински мащаб, но и в цяла Северозападна България, което пък си беше постижение от където и да го погледнеш, та нали в края на краищата като няма как да се гордеем с него, поне да има от какво да се срамуваме. Водена от блестящият му пример, за много по-кратък срок Шаламандиева успя, главно поради липса на елементарни ръководни качества, да загуби авторитета си, както и доверието на персонала към себе си и да превърне общинското дружество в доходоносен семеен бизнес. Вероятно в духа на добрите семейни традиции беше издигнала за заместник-управител собственият си син, един бихме казали монументално прост младеж, с риск по този начин да обезсмислим значението на терминът “монументалност”, който не само, че не ставаше за нищо, камо ли пък за такъв пост, ами силно се затрудняваше да образува 3 (три) последователни изречения, съставени от неедносрични думи. Все пак, както казват селяните на село, биволицата не може да роди елен. Това обаче никак не го смущаваше, нито пък му попречи да се запише за студент в Лесотехническия, където и магаре да вържеш – все някак си ще избута. Въобще неистовият копнеж на това природно феноменче към просвета и образование, и отчаяният стремеж на неговите създатели, на всяка цена да му ги осигурят, будеше истинско умиление. Така, с помощта на мама, която му пише курсовите работи и парите на “Комунални”, с които си вземаше изпитите, в близкото бъдеще щеше да се пръкне поредният недообразован некадърник в армията фундаментали на Златолюб Цивков, за негово лично удовлетворение и за срам на един областен град.

С това изумително от всякаква гледна точка назначение, кадровият устрем на Замфирка не угасна. Не й стигна това дето направи от негодното си отроче втори човек във фирмата, ами повери и градското сметище на съпруга си, така че в крайна сметка трудно можеше да се определи кой точно е управителят, кой взема решенията и на кого именно следва да се подчиняват свестните, в по-голямата си част, работници и служители в общинското дружество. За разлика от синковеца и жена си, този умопомрачителен индивид не само, че си беше простак, а и изглеждаше като простак, дори нещо повече, сам по себе си той олицетворяваше фундаменталните принципи на класическото схващане за първосигнална простащина и по никой начин не се стараеше да го прикрива. Този самобитен Бай Ганьо на нашето време, от периода му преди да тръгне из Европа, ходеше вечно неумит, разчорлен, небръснат и разпасан, като прошляк, а когато все пак решаваше да довлече разплутите си телеса на работа, за да вмиришат заедно с друга една “благоуханна” служителка прилежащия интериор, заниманията му се изчерпваха с това да пуска дебелашки шеги, да ражда тъпи идеи, да вика като ненормален и да хвърля пиратки по персонала в работилницата с някакво нездраво удоволствие. Вероятно със същото удоволствие се ровеше като къртица в боклука, докато намери някое ръждясало с годините желязо и тогава оченцата му светваха с неподправен ромски блясък от радостно вълнение, че след като го продаде на циганчетата за скрап, ще добави още някоя стотинка към незаслужено високата заплата. Въпросният плужек, освен всичко казано дотук бе запален колекционер и търговец на незаконно оръжие, но тъй като бе прекалено прост за да запази дейността си в тайна, тази негова страст се превърна не само в обществено, но и в полицейско достояние. Стигна се дори дотам, че привлече вниманието даже на службата за борба с организираната престъпност, което пък предизвика намесата на качулатите й служители. След като го арестуваха и му теглиха един здрав пердах в центъра на града, баретите откриха в къщата им складиран цял арсенал от оръжия и боеприпаси и вече просто нямаше как да се размине без следствие и завеждане на дело от прокуратурата. Разбира се и средствата за масова информация отразиха новината пространно и подобаващо, с което допринесоха събитието да придобие по-широк отзвук сред градската общественост. Но дори и да бе налице пълно медийно затъмнение, нищо не бе в състояние да потули скандала. Из целият град се говореше с възмущение за това, да го наречем “произшествие”, непрекъснато вървяха коментари с разни пикантни подробности, разпространяваха се множество версии и хипотези, обсъждаха се евентуални съучастници, намерения и какво ли още не.

Инцидентът бе достатъчно неприятен и смущаващ, за да хвърли тежка сянка на съмнение относно наличието на даден вид криминална дейност или най-малкото криминални подбуди не само върху облика на една общинска фирма, но и върху авторитета на кмета и общинският съвет като цяло, който бе утвърдил нейната управа. За общинските съветници не знаем, но от друга страна кога ли пък Златолюб се бе съобразявал, и въобще какво значение имаше за него общественото мнение, та сега да е по-различно?! Нещата очевидно отиваха на зле, отиваха към съд и затвор и някой спешно трябваше да се намеси за да спасява положението. И тук, както си му е редът и както можехме да се досетим, съвсем естествено и съвсем навременно помощта дойде не от кой да е, а от самият кмет на общината. Нали си бяха сродни души в кражбите и злоупотребите, Картагенецът нямаше да изостави най-верното си куче на произвола на съдбата, затова позволи на Замфирка да задели една тлъста сума пари от сметките на “Комунални” и я насочи къде и на кого да ги предаде.

Още си спомняме онази тягостна и напрегната късна утрин, когато Замфирка Шаламандиева седеше в служебния автомобил пред входа на съдебната палата в града, стискаше нервно едно куфарче с пари и гледаше тъжно пред себе си като Надежда Михайлова на последната национална конференция на СДС. След успешният завършек на гореспоменатата финансово-търговска “операция”, господин Шаламандиев напусна съдебната зала с “оправдателна” присъда, а безрезервната и безпределна благодарност на благоверната му съпруга към техният високопоставен благодетел нарасна до неимоверни висоти. От там насетне безценната управителка бе склонна да направи всичко, което й каже, или каквото поиска от нея любимият й кмет (не, че дотогава не го правеше, де) и с чувство на невъобразима признателност щеше да му целува ръцете, краката или каквото там й подадеше.

Движена от подобни нагласи, в обезпокоително неведение Шаламандиева предпазливо се озърна още на вратата, с препоръчителното за влизане при началник служебно страхопочитание и с натрапчивото усещане за буря, задаваща се изневиделица, или по-скоро тревожно предчувствие за връхлитаща неприятност, която не можеше да избегне.

– Добър ден! – Поздрави тя тихичко и запристъпва полека-лека към дъното на кабинета.

– Влез, Замфирке, влез! – Подвикна към нея селянинът без да вдига очи от бюрото, зачетен в едно писмо, което първоначално бе убягнало на вниманието му докато преглеждаше пощата сутринта.

Едва когато се приближи съвсем, той я удостои с един бърз, рязък поглед, колкото да отсече: “Седни!”, сочейки най-близкия стол и продължи с четенето. Управителката изобщо не дочака втора подкана, а се настани веднага, изпълнявайки чевръсто “заповедта”, като не спираше да мята от време на време отривисти, боязливи погледи към своя господар, изпълнени с любопитно безпокойство. Лицето му изглеждаше застинало и безизразно, е, може би бе изписана донякъде известна загриженост, но определено не беше гневно или злобно, което леко я поуспокои. От друга страна, самата му физиономия, обективно погледнато наподобяваше марионетен арлекин от детски куклен театър, с неизменната налудничаво-радостна гримаса, изработена конвейерно във фабриката за играчки, така че по вида му трудно можеше да се определи неговото емоционално състояние.

Видимо притеснена от спешният повик на заместник-кмета, който така и не обясни нищо по телефона, селянката сега нервно кършеше ръце на стола в напрегнато очакване, а състоянието на несигурност я гнетеше като софийска прокуратура, бивш столичен кмет. “За к’во ли ма викат – мислеше си трескаво Замфирка – ох, дано не е за нещо лошо, омръзна ми вече. Айде ако е за некоя нова задачка – как да е, ама ако пак е зарад некой гаф…к’во ли съм напраила па сега?”.

– Така, – неочаквано подхвана разговора Златолюб, запрати листа настрани и я погледна изпитателно в очите – докъде стигнахте с миенето?

Шаламандиева светкавично се окопити и почти машинално, сякаш заучено започна да обяснява:

– Измихме “Трети март” онаа седмица до “Пирин”; сега сме на “Панайот Хитов”, от “Гробарска на дире, къде “Бозвели; като гя свръшиме и нея, ше одиме на “Веренишка”.

– Никаква “Веренишка” – сопна се Картагенеца миете какво миете и заминавате директно на “Промишлена”! Ще я започнете още от рампата и ще я карате до края, че ми пропищя главата от разни нещастници там. И няма да си давате много зор, да не ми дойдеш с някоя сметка в края на месеца, че ще те накарам ти да я плащаш!

Управителката се намуси и взе да се оправдава:

– Оно има много пепеяк по улиците и песек, къде сме фръгале зимъска, па и като не съ метени, водоноските свръшват на печестина метра.

– Няма какво да ми мрънкаш – изръмжа кметът! – Отпуснал съм ви достатъчно пари, внимавайте как ги харчите! И преди съм ви казвал за миенето – отгоре-отгоре и айде. Аз няма да ги лижа тия улици заради Сульо и Пульо. На когото не му отърва, да излиза пред къщи, да мете, да чисти, да мие, да прави каквото ще! Никакво намерение нямам да хвърлям толкова пари за глупости.

– Добре, както кажете! – Побърза да се съгласи Замфирка, за да не дава повече възможност на ядът му да се усилва и да не си навлече някоя излишна неприятност.

Селянинът млъкна за момент, но лицето му остана все така мрачно, а очите му шареха насам-натам, очевидно премисляше нещо; после изведнъж се поинтересува:

– Къде чистите сега?

– В “Младост” 2 – последва незабавен отговор.

– Е как, още ли сте там – този път наистина се нервира Златолюб?! Нали трябваше да сте в “Живовския” тази седмица?

Силно изненадана от такъв развой на нещата, Шаламандиева се стъписа, запримигва като невестулка и цялата почервеня:

– Ма…оно…я немам ора. С кого да чистим? Нали са останале само пет-шест човека…Я моо ли съ разчепим на сички страни из градо?

– Е как да нямаш хора? Къде са ти хората? – Попита недоумяващо кметът, но още преди да бе получил какъвто и да бил отговор, усещайки накъде вървят работите само въздъхна тежко с неприязън и реши да не се тормози допълнително с нея, а да го остави за по-късно или да накара Рангелов, за да не си губи времето напразно. Добре, добре – той завъртя глава настрани и присви очи с подчертано недоволство – въобще не искам да ми обясняваш нищо повече! Освен да се оплаквате, да се размотавате и да правите пакости, в последно време друго не знаете. Ама аз ще ви оправя набързо!

Тук отново настъпи мълчание. Либертината бе навела преклонно глава с чувство за несправедливо вменена вина, а Цивков дишаше учестено, на пресекулки, опитвайки се да подтисне яростта, която бурно се надигаше в гърдите му, като синдикален протест в бюджетната сфера. Този път паузата бе значително по-дълга, доста повече време костваше на Картагенеца да сподави гнева си. Нервната му система видимо се бе поизхабила през годините и сега с цената на много повече усилия възстановяваше психологичното си равновесие. Не всякога съумяваше да контролира адекватно нервните си изблици, често пъти направо се вбесяваше и проблемът му все по-отчетливо се забелязваше, а дори с течение на времето непрестанно се задълбочаваше. Напоследък все по-трудно се владееше, и най-малката дреболия понякога бе в състояние да го докара до истерия и загуба на самообладание. Постоянно се дразнеше, ядосваше се, караше се, реакциите му ставаха странни и непредвидими като природно бедствие; очевидно напрежението си казваше думата и му идваше в повече отколкото би могъл да понесе.

– Значи, – все още сърдит, но вече значително по-спокойно продължи кметът – с тебе ще се разправям за това после. Нали са ми малко другите ядове, та трябва да се занимавам и с вас специално. Както и да е, не съм те повикал за това. Сега, искам добре да си отпушиш ушите и да ме слушаш много внимателно, за да не стане после така, че пак нещо си недочула или не разбрала, защото този път ще хвърчи перушина, да знаеш!

Селянинът се пресегна, взе отново страничките с предложението и ги хвърли с отвращение пред себе си.

– Онзи ден на сесията – свъси вежди той – едни келемета решиха да се правят на интересни, хем бяхме говорили друго, и внесоха, ей това тука – и той посочи листята – някакъв проект за “Синя зона”. Демек паркирането в централната градска част да стане платено, да се събират такси, пък средствата да се вкарват в мерки по безопасност на движението и не знам си още какво. А! И всички тия функции да се поемат от отделно общинско предприятие, което естествено никога няма да стане. Въобще, дълга и широка. Така, няма значение. Това вероятно изобщо няма да го бъде, ама понеже нямам представа на какъв акъл са и какво смятат да правят, обмислихме въпроса набързо тука и преценихме, че е по-добре да подготвим наше проекторешение, за всеки случай. Никаква зона няма да създаваме; ще видим да съберем няколко паркинга, основно около центъра, ще ги направим платени и ще ги прехвърлим за стопанисване от “Комунални”.

– Па ния нали и преди слагааме скоби на тоо паркинг пред ГУМ – опита да се вмести в разговора Замфирка.

– Онова тогава беше друго – отбеляза кметът. Сега говорим за платено паркиране и за откриване на нов отдел към твоята фирма, който да поеме организацията на цялата тази дейност. Ще видя кого ще сложа за началник; ще вземе там няколко човека, ако трябва ще назначим допълнително, да стоят на място и да събират такси. Каквито и приходи да постъпват от тази дейност са добре дошли, а пък ако се окаже, че начинанието е нерентабилно, ще го закрием и толкоз.

Той млъкна за миг, загледан в текста, почеса се по брадата и после продължи:

– Така! Аз не споделям идеята като цяло и, отново повтарям, почти сигурно е, че това предложение няма да мине в общинският съвет, но все пак нищо не се знае. Поради тази причина проекторешението за отдела в “Комунални” остава само като последна възможност, за да не се налага да образуваме нова общинска фирма и да си навличам допълнителни грижи. А понеже, така или иначе, ще излезе информация по случая, не желая по никакъв повод ти, или синът ти, или който и да е там при тебе да го разгласявате, да се хвалите, да си правите някакви сметки, да го коментирате под каквато и да било форма и така нататък. Чуваш ли ме добре?!

Управителката сякаш бе изпаднала в транс, така както си седеше заслушана на стола, надянала на лицето си опечалената погребална маска на своята колежка от “Обредни дейности и сие”, затова въпросът я постресна и мигом я върна в действителността.

– Да, добре – глухо, едва чуто промълви Шаламандиева.

– Ще си държите плътно езика зад зъбите – с цялата строгост и сериозност в тона и изражението наблегна Картагенеца – и тъй като вероятно не след дълго по темата ще тръгнат разни слухове, клюки и спекулации, вие ще поддържате представата за хора, напълно неосведомени по развитието на въпроса и няма да правите абсолютно нищо в тази посока, за да не ме злепоставите в крайна сметка по един или друг начин. Разбрахме ли се?

– Добре – пак толкова слабо и анемично отвърна селянката, гласът й бе пресипнал от вълнението, но бързо съобрази и веднага се поправи. Прокашля се леко и този път много   по-категорично натърти – добре, никой нищо нема да приказва.

– Хайде да видим! – С тъжна ирония отбеляза Златолюб. – Макар доста по-късно първоначалната идея все пак да мъчно и тягостно да си пробиваше път в общинския съвет, селянинът никога нямаше да я възприеме напълно, нито щеше да признае, че един изострен и дългогодишен обществен проблем, изискващ чисто нормативна регулация, е необосновано размотаван толкова години, единствено и само благодарение на вопиюща персонална некомпетентност. Всъщност каква ще е развръзката на тази вълнуваща епична сага предстои да разберем, дали обаче ще е в полза на гражданите – един господ знае.

След това замълча, сключи ръце пред себе си и се облегна на бюрото, а погледът му отново зашари в различни посоки, ясен белег, че трескаво прехвърляше в ума си отделните аспекти на проблема. После за момент сякаш понечи да обясни нещо, но своевременно се отказа, възпиран не от съмнението, че жената пред него бе несигурна и нестабилна, а         по-скоро от преценката, че колкото повече знае, толкова по-сигурно и стабилно ще издъни работата, и то не от зла умисъл, а от чиста простотия. Направеното заключение бе напълно достатъчно за да го убеди в обстоятелството, че всякакво по-нататъшно удължаване на разговора бе лишено от елементарен практически смисъл и водеше до ненужна загуба на ценно административно време, което пък го застави да се отърве начаса от бездруго неприятната компания, за да посвети вниманието си на далеч по-важни кметски ангажименти.

– Ами това е, свободна си!

За разлика от Рангелов, Замфирка скочи от стола моментално като войник на бойното поле, чул заповедта на командира. И не, че заместникът не бе също толкова подвластен на своя патрон, просто тя бе свикнала да изпълнява бързо и безпрекословно всяко кметско нареждане, под страх едва ли не от смъртно наказание, без изобщо да разсъждава върху него или да мисли за последствията. Успя само да смутолеви “Приятен ден!” и незабавно се запъти към вратата, но тъкмо бе стигнала края на дългата маса, когато селянинът извика след нея заплашително:

– И си опичайте акъла ей, че ще ви попилея там всичките!

Шаламандиева не каза нищо, дори не спря, само прехапа устни и продължи напред докато стигна вратите и чак тогава се обърна, погледна стопанина си страхопочитание, примесено донякъде с тревожно любопитство, дали все още гледаше към нея след последните си думи. Картагенецът вече бе разтворил един обемист класьор и се опитваше да вникне в съдържанието на някакъв документ, поместен вътре. Това едва ли я успокои особено, тя въздъхна дълбоко, каза, или по-скоро прошепна “Довиждане!” и се махна с омерзение от кабинета на кмета.

Макар и принудена редовно да търпи обиди и унижения от различно естество, Замфирка нямаше основание да бъде недоволна от съдбата, която бе твърде благосклонна към нея, предвид положението, което й бе отредила. Дори и в най-смелите си мечти, селянката не можеше да си представи, че в 21-ви век човек като нея, без необходимият образователен ценз, управленски опит и обществен авторитет е възможно да бъде издигнат за управител на общинско дружество, т.е. собственост на местното гражданско общество, разпореждащо се със седем цифрени суми годишно, с най-многолюден персонал и най-голям обем материални активи. Никога не бе допускала, че ще се намери някой кмет или общински съвет, който ще й позволи спокойно да назначи детето и съпруга си за свои заместници и по такъв начин, затваряйки семейният кръг, безконтролно да крадат на воля горива и смазочни материали, резервни части и оборудване, строителни и инертни материали; да извършват частни услуги с поверените им транспортни средства и машини за лична изгода и не на последно място да присвояват купища пари от надписване на фиктивни курсове и извършване на услуги по изкуствено завишени разходни норми и цени.

Разбира се порочната практика не бе нейно собствено изобретение, а тежко, или може би сладко, наследство от предишният управител и настоящ лидер на областната структура на синята партия Любовласт Иванов. Той пое фирмата в зората на “Великата демократична революция” и мигом постави съпругата си за заместник. Малко по-късно костовизмът го превърна в областен управител, но той не си тръгна от “Комунални” с празни ръце. С впечатляваща находчивост и синьо рамо, успя да обособи и отдели от общинското дружество дейността по озеленяването след което елегантно я приватизира. И така станахме неволни свидетели на ослепителна метаморфоза – един политик прерастна в бизнесмен и бе поставено легендарното начало на изумително креативната цветарска фирма “ПартСтрой”, на която скоро кметът повери грижата за зелените площи в града срещу скромните           10% (десет процента). Че то иначе каква демокрация ще е това, ако не можеш да се облажиш покрай нея и въобще що за демократ ще бъдеш, ако не успееш да станеш бизнесмен?! Така се оваканти и позицията, на която тогавашният общински съвет наложи най-недъгавата кандидатура в историята на комуналните дейности, предоставяйки по този начин практически неограничена власт на кмета върху парите, които периодично се изсипваха там. А по-късно, когато селянинът раздели общинската фирма на две, очевидно усещайки, че трети мандат няма да има – след толкова мащабни кражби от негова страна, едва ли бе останал някой балък извън обсега на собствените му хрантутници, който да се мине за пореден път и да гласува пак за него – вероятно щеше да последва примера на бившият управител, да си купи чрез някое подставено лице по-вкусното парче и да се договори със следващия кмет. Дотогава обаче там трябваше да стоят достатъчно прости и надеждни хора, които коленопреклонно да се подчиняват на всяка повеля, долетяла от мрачните дебри на “Изворска” №1 и семейство Шаламандиеви перфектно се вписваха в така заложеният критерий. Замфирка после стана ликвидатор на старото дружество и след успешната ликвидация получи сметосъбирането та от управител се превърна в директор, а пък за награда, на синчето й бе поверено сметоизвозването (макар, че впоследствие го изгониха и от там поради неописуема некадърност), така и двете общински предприятия в крайна сметка отново останаха в семейството под бащинската опека на Златолюб Цивков. Естествено никой от двамата не значеше нищо за Картагенеца и той с огромно облекчение щеше да ги пожертва, заедно или поотделно, още в първият момент, когато усетеше, че му натежават прекалено много, или когато нямаше да има повече нужда от тях. Те от своя страна също го мразеха, защото никой не обича този, от когото се страхува.

Що се отнася пък до предходният управител и декоративен предприемач господин Иванов, той не само, че не се отказа от политиката, а след областната му служба нагло и без време се напъха на топло в общинският съвет от страна на небеизвестната коалиция. Дори прояви характерното за неговата разпадаща се партия безочие и се кандидатира за народен представител на последните избори, пропускайки вероятно фактът, че син парламентарист в съвременните условия, без активното бабуване от страна на кмета трудно се ставаше. Златолюб пък нямаше ни най-малко намерение да избира депутат, който в бъдеще да му мъти водата, той в последните години бе натикал местната структура на синята партия в реанимацията на командно дишане и сега държеше здраво копчето на респиратора. Чувстваше се комфортно така, и нямаше никакъв интерес от съществуването на мощни, финансово подплатени и добре организирани политически сили, които да оспорват властта му и да свият периметъра на неговото влияние. Тъкмо напротив, по всевъзможни начини се стремеше да насажда у тях разногласия, противоречия, да подклажда вътрешни раздори и междуличностни борби, докато се превърнат в кротки и хилави структури, лесни за манипулация, уповаващи се единствено на неговата решаваща помощ и подкрепа за да се задържат някак си в местната власт, защото няма ли те в местната власт, едва ли ще те бъде и в централната. В края на всеки мандат те трябваше да коленичат пред него, да му се поклонят доземи, да целуват ръка и да му се помолят така, както не са се молили дори на господ-бог, за да се смили над тях и този път и да ги дари със своята пресвета благодат – индулгенция за още четири години безметежен келепир. От стари времена знаем, че разпръснатият огън се гаси по-лесно, и този постулат Цивков съблюдаваше неотклонно, тъй като чрез него успешно контролираше местните политически субекти и щеше упорито да го следва докрай. Или поне дотогава, докато те самите не се поосъзнаеха малко, не отхвърлеха унизителната васална зависимост и недопустимият финикийски натиск, оказван не само върху собствените им партии, а върху собственият им град, и не покажеха ясно и недвусмислено мястото, което се полага на един селски фудаментал.

Картагенецът не харесваше особено партиите и по друга причина. Те му напомняха за неговата собствена политическа хамелеонщина в близкото минало, от която му се искаше да се отърве, да забрави час по-скоро, и от която нямаше как да избяга. Нивга през живота си той не бе изпитвал привързаност или чувство за лоялност към дадена кауза, поради което не разбираше хората, симпатизиращи на някакви установени принципи и ги считаше за глупаци. Идеализмът за Златолюб, всякога бе важен само до толкова, доколкото можеше да се възползва от него, за да се добере до властта или да спечели повече пари. Та нали заради това обиколи половината партии и премина през цялото политическо пространство първо като комунист, после като социалист, после като седесар, после като “независим”, а какво щеше да бъде следващото политическо превъплъщение на селския бояджия, само бъдещето щеше да покаже.

А сега да се върнем на “Комунални”, защото тя бе толкова апетитна общинска фирма, че ако беше жена, вероятно щеше да е по-привлекателна дори от самата госпожа Коралска и най-проникновените читалищни поети щяха неминуемо да сътворят за нея най-нежната любовна лирика, каквато светът някога е виждал. Но понеже си беше общинско дружество, корупцията в него бе по-грозна дори от загуба на парламентарни избори или пък от съществата, които го управляваха и можеше да намери място единствено в нашата обичайна, тривиална и банална проза. Едва ли някой извън фамилията имаше реална представа колко хиляди лева се отклоняваха на месец от бюджета на “Комунални дейности и сие”, за да се влеят в домакинството на това своеобразно семейство Адамс. Едно обаче беше сигурно – заради тези хилядарки, Замфирка Шаламандиева се бе навела в твърде срамна и недостойна поза, наподобяваща Г- образен винкел, за общо политическо опрашване от високопоставени администратори, общински съветници, бизнесмени, политици и какви ли още не. Бе готова да направи всичко, навсякъде и за всеки, само и само да се задържи на поста си, тя самата, полуграмотният й син и неграмотният й мъж. Синът й впрочем, дори и след като му купеше висшето образование, пак щеше да си е несравнимо по-прост от нея, а пък за съпругът просто нямаше никаква надежда.

Необразовани, неподготвени, неграмотни, некадърни, следователно зависими и дистанционно управляеми, или иначе казано – любимците на Златолюб Цивков във всяко едно административно направление. И тук въпросите изникват от само себе си и се налагат с такава острота, че е еднакво трудно, както да не ги забележим, така и да ги подминем с пренебрежение, ако у нас все пак се е запазила поне частица себеуважение. Що за кмет, или по-точно що за извратеняк, трябва да е някой за да причинява подобно нещо на собственият си град? Това ли е официалната политика на общината – да поставя на възлови позиции послушни негодници, податливи на влияние? Такъв ли пример ще дава на гражданите, издигайки и толерирайки хора без необходимото образование и обществена популярност? Защото лошите примери вредят много повече от грешките, още древните са го разбрали преди повече от две хиляди години, и са добавили, че какъвто владетелят, такива и поданиците.

Що за общински съветник трябва да си, или всъщност що за дебил, трябва да е човек за да подкрепи очевадно развращаващата корупционна семейственост в ущърб на собствените си избиратели? Общинският съвет не представлява ли волята, и не защитава ли интересите на всички граждани в общината? Нима има нормален общинар, който се съмнява във волята на хората да бъдат управлявани, и да поверяват стопанисването на общинската собственост само на най-достойните, най-почтените, най-образованите и най-кадърните измежду своите съграждани, извоювали си добро име и доказали безспорно качествата си в обществото, вместо от полуграмотни фигуранти, кметски протежета и безгласни пионки, вършещи камара безобразия и чудовищни злоупотреби с общинско имущество в своя полза, и най-вече в полза на едного? Или не говорим за дебилство, а за нещо друго? И дали този, който познава собствените си пороци, по-лесно прощава чуждите? А оправдаеш ли веднъж злодеянието, готов си и на по-лошо.

Що за председател на общински съвет трябва да бъдеш, за да заставаш зад подобни идиотски кандидатури, представляващи сами по себе си гнусна обида към съсловието, на което принадлежиш, нагла подигравка с доверието и очакванията на съгражданите си, отвратителна гавра с академичният потенциал на един областен център. Да не говорим, че председател на общинският съвет бе директорката на най-елитната гимназия в града. Учебно заведение с дългогодишна история и отколешни традиции в системата на народното просвещение, дало образователната основа за бляскаво по-сетнешно развитие на не една и две значими личности, светила в българската наука и изкуство. Неотдавна славното школо отбеляза своят знаменит 90-годишен величав и достоен юбилей. Празнично събитие, чествано подобаващо не само от настоящи и бивши възпитаници на училището, общественици от най-различни делови кръгове, местни политици, представители на държавната администрация, общинската и областна управи, но удостоено със специалното внимание и лично присъствие от самият Президент на Република България. Речи, овации, приветствия, поздравителни адреси, ръкопляскания, патос – всичко както си му е редът. И тогава, сред цялата тази бурна всенародна радост, за миг изпаднахме в недоумение, не проумявайки как можеш да се изправиш пред такава импозантна аудитория за да се похвалиш, не без основание разбира се, че от учебната институция, която имаш привилегията да ръководиш са поели творческият си път еди колко си академици, професори доценти, доктори на науките, гордост не само за гимназията, но и за българската национална културна идентичност, и в следващия момент да подкрепиш в общинският съвет прототипът на човешката и в частност семейна простащина, символ на абсолютното невежество, духовна пустота и липса на всякакви морални ценности? Та нима науката повече не е слънце, и в душите на общинските съветници не грей? И ако знанието в тоз важен обществен орган вече не живей, то значи ли, че простотията там е превърната в слънце? Само дето такова слънце не може да свети, защото е заченато от мрака и тъмнината; за сметка на това пък грей, ама топли само малцината избрани “народници”.

Как да характеризираме подобно поведение, още повече у един преподавател? На това ли ще учим младото поколение – с нагаждачество и лицемерие, нагоре към върха? Така ли ще възпитаваме “елитните” питомци още от малки? Защото думите учат, но примерите увличат, а където възрастните грешат, младите се учат лошо и в края на краищата, който не привикне на порядъчност на младини, трудно ще избегне пороците в живота. Или пък това е целта, а? С какви ли думи ще насърчим на изпроводяк поредният гимназиален випуск? “Уважаеми господин кмете, драги родители, скъпи абитуриенти! Горещо ви препоръчваме да не продължавате образованието си по-нататък, тъй като по този начин имате реалната възможност, не само да станете един ден управители на общински фирми, но да направите солидно състояние от там и да приберете в тях цялата си рода. А ако въпреки всичко решите все пак да следвате в някой от университетите у нас и по чужбина, то настоятелно ви съветваме да не се връщате повече тук, освен ако нямате вуйчо общински съветник, т.е. владика де, защото в този град командваме ние и за вас просто няма място. Ние определяме условията, ние потребяваме ресурсите, ние разпределяме властта и не можем да позволим вашето натрапничество в нашите интереси, защото след нас идват нашите деца и ние сме длъжни да запазим действащият механизъм за тях. Успех иначе, и на добър час!”. И преди сме имали възможност да присъстваме на тържественото изпращане на “елитните” абитуриенти, но тази година не само ще присъстваме, а смятаме и да запишем словото на “елитният” директор пред насъбралото се “елитно” множество, за да я поместим във второто издание на нашата посредствена книга, без съкращения и с кратък коментар, естествено с възпитателен характер.

Това ли е новият морал в политиката, ако отидем малко по-далеч? Че ние този морал си го познаваме отдавна – двуличен и лъжовен като византийски кмет. Колко ли точно е вдигната летвата, или накрая пак се оказва, че има две летви? На такива ли нравствени принципи ще почива развитието на нашата местна общност? Не е ли срамота една проста селянка със средно образование да получава три–четири учителски заплати на общинска длъжност? И не е ли също толкова срамно и нередно, далеч по-простите й роднини, назначени от самата нея, да получават като боклукчии месечно възнаграждение по-високо от това на един заслужил български учител? Дотам ли я докарахме? Разбира се същото можем да запитаме и кмета, и заместник-председателя, че и други “педагогически” съветници, ама не виждаме смисъл. А с какви думи да обясним на хилядите ни останали съграждани, че те трябва да блъскат по осем-десет часа в едва кретащите цехчета и предприятия за по 180-200 лева, за да може от данъците си да плащат 1000 лева заплата на една примитивна кметска марионетка и да изхранват цялото й семейство? Те какво, да не би да са по-некадърни от нея, или по-глупави, или по-неуки? Дали не могат по цял ден да си редят пасианси на компютрите и да се возят на служебните автомобили, докато градът тъне в боклук и мръсотия, или просто не са картагенски лакеи?

Иначе пък е хубаво това дето има прозрачност в общинският съвет, така всички дивотии, сътворени там се виждат ясно и отдалеч. Интересно колко ли струва едно елитарно учителско достойнство? Съпруг – директор на Общинска служба по земеделие в картагенската администрация (за фамилно съжаление вече бивш, заради интимното му увлечение по далаверата, не за друго)? Толкова евтино ли? Или има и друго? Колко струва една гражданска съвест на един председател на общински съвет? Деветстотин лева? Нима?     Едва ли. А колко ли струват останалите съветнически съвести? Нали се предполагаше, че в общинският съвет са представени само най-достойните общественици – юристи, икономисти, лекари, учители, че даже и директор на културна институция като Драматичният театър, чиято фамилия между другото, напълно съответстваше на характерът и поведението му. Хора, тежащи на мястото си, известни като високообразовани специалисти с изграден авторитет и добра репутация в обществото – истински личности, обладани от безрезервна честност, достойна за гражданско подражание, ангажирани тясно с тегобите на местната общност. Как тогава да изтълкуваме обстоятелството, че тези достойни иначе мъже и жени издигат и приравняват към себе си пошлото, недостойното и престъпното вместо да го осъдят и заклеймят? Като перверзен и необясним мазохистичен порив да слязат на неговото ниво? Или от чист корупционен интерес? Не знаят ли, че който оправдава една простъпка, поощрява много други? А дали пък не сме сгрешили в преценката си за тях? Може пък да не сме избрали точните хора? Навярно сме се доверили на група нещастници, отдадени изцяло на личните си интереси вместо на безкористни водачи, които са ни необходими?! Не знаем. Е, ще научим – когато му дойде времето, вервайте ни!

Но засега да спрем за момент с въпросите, защото ние в действителност си обичаме и уважаваме директорката на математическата гимназия в града, тя за разлика от Цивков, е добър педагог и си разбира от работата, някои от нас дори са нейни бивши възпитаници, с което винаги сме се гордели и затова сега ни е достатъчно болно и неприятно да пишем подобни слова. Уважаваме и част от общинските съветници, между които има някои сравнително свестни хора, пък и кои сме ние, че да ги съдим? А и в крайна сметка градът ни не разполага с кой знае колко изявени личности, че да си позволяваме така, с лека ръка да зачеркнем трудовите им биографии, които малко или много са оставили и оставят следа в нашето развитие. Никога обаче няма да се примирим и при никакви обстоятелства няма да приемем онова лековато антигражданско отношение, с което облечени в обществено доверие народни избраници, спокойно и безгрижно се преобразяват на гнусни кметски подлоги, в замяна на различни облаги от всякакво естество. Защото да се подиграваш с доверието на хората е най-отвратителното нещо на земята, и защото е наистина много жалко, тъжно и позорно, когато поведението на един корумпиран простак от село Тривоново се възприема като мерило за гражданска доблест.

Читателят вероятно се учудва защо отделяме чак такова внимание на една общинска фирма и особено на нейното така наречено ръководство, което пък не заслужава изобщо никакво. Щеше да е наистина излишно, ако ставаше дума за обикновено общинско дружество, като всички други. Ама не би. Просто нямаше как да не отдадем дължимото на перлата в общинската корона – “Комунални” – най-богатата общинска фирма и най-голяма кметск  а пералня; златната кокошка, снасяща златни яйца в златният полог на Златолюб Цивков. Предвид характерът на дейностите по сметопочистването, сметосъбиране сметоизвозване, строителство и др., търговското дружество ежегодно поглъщаше над милион и половина лева бюджетни средства и това съставляваше около 10% от целият общински бюджет, а ако оставим настрана средствата за делегираните държавни дейности, процентът нарастваше почти двойно, до към 20%. Естествено всекиму ставаше ясно какви колосални апетити се завихряха около такива суми и какви неограничени възможности за злоупотреби се очертаваха там. Именно поради тази причина въпроса за контролът върху този огромен финансов ресурс придобиваше първостепенно значение. Ако управителят на дружеството бе известна личност с относително безупречна репутация и солиден авторитет в местните делови среди, споменатите възможности за отклоняване, присвояване и разхищение на общински пари и имущество щяха или да бъдат сведени до минимум или да заработят в негова полза, превръщайки го в сравнително независим фактор. От друга страна, ако за ръководител бе поставен удобен послушко без професионален образователен ценз, без необходимият авторитет, без сериозни връзки и високо обществено положение, на които при нужда да се облегне, то той неминуемо изпадаше в пълна зависимост от хората, които го бяха издигнали и можеха да го махнат по всяко време. Попаднал в подобна ситуация, нямаше да му остава нищо друго, освен да изпълнява безропотно и безпрекословно всяко тяхно желание, виждайки в своето покорство единствената що-годе сигурна гаранция за запазване на позицията си, разчитайки изцяло на тяхното благоволение и покровителство.     Тогава и всичко се нареждаше много по-лесно.

И така, ако вземем например последната изборна година за местни органи на властта, и ако погледнем, да речем, сумите по перо ”Разходи за външни услуги” на “Комунални дейности и сие” ще установим, че те възлизаха на около 100000 лева. Само за сравнение ще отбележим, че за предходната година те бяха около 30000 лева, а за следващата около 70000 лева, или т.е. средствата и за двете години, предшестваща и последваща годината на кметските избори, бяха равни на тези през самата нея, можеше да се посочи също, че сумата в първият случай се е увеличила с 330% (Уха!), а след това е намаляла с 30%, но различните вариации и интерпретации върху тези, меко казано съмнителни финансови колебания нямаха особено значение. По-важен бе въпросът: за какви точно външни услуги бяха потънали цели сто бона и потъваха десетки хиляди годишно, при положение, че разглежданата общинска фирма за чистота разполагаше със собствен офис, собствена база, гаражно пространство, ремонтна работилница, собствен персонал и т.н., напълно достатъчни за изпълнение на основната си дейност? И дали наистина бяха извършвани каквито и да било услуги в подобни размери или просто се издаваха фалшиви фактури с невярно съдържание, за оправдаване на фиктивни разходи, а пък средствата са отпътували в неизвестна посока? Освен това нека напомним, че тук коментираме разходването на общински пари само по едно перо, само в една общинска фирма, а да не забравяме, че съществуваха още шест такива фирми; е, вярно доста по-малки, но не и маловажни. Или другояче казано, само по линия на общинските търговски дружества Картагенеца съумяваше да “засмуче” и “източи” през собствените им бюджети, по груби изчисления, не по-малко от четвърт милион лева, които след това да налее (не всичко, естествено) в и без това лабилната политическа система в града.

Държим да отбележим, че тук ставаше дума за обществени средства “засмукани” единствено във връзка с услугите, предлагани от общински субекти с търговски характер. Съвсем отделен финансов поток, насочен към джобовете на Златолюб Цивков, представляваха парите, или да ги наречем за благозвучие “комисиони”, идващи от страна на “спечелените” общински търгове, поръчки и конкурси за изграждане и ремонт на обекти, закупуване на общински сгради и терени, както и за доставка на материали и оборудване, които варираха от 10% до 15% от стойността на сделката, в зависимост от  величината на обекта, площта и разположението на терена или размерът на оборудването. При по-мащабни обекти и доставки процентът се понижаваше и обратно, при по-малки нарастваше. Няма да пропуснем, разбира се и сумите от концесии, които макар и с по-скромен относителен дял, все пак бяха много вкусна хапка, тъй като за разлика от общинските поръчки, при които подкупът бе еднократен, тук концесионерът се задължаваше да извършва периодични вноски към касата на селянина, заделени в рамките на горепосоченият процент от печалбата, ако естествено държеше срокът на концесионирането безпроблемно да се запази до края, а по-късно евентуално да бъде продължен. На това място, някои от по-любопитните наши съграждани биха се поинтересували например, не е ли малко странно една автобусна фирма в града, да получи от общината почти всички софийски, а и въобще най-печелившите автобусни линии, и по какъв именно начин се е случило всичко това? Но, да не се отклоняваме!

Е, коя е в крайна сметка тази малка, провинциална партийно-политическа система, която щеше да устои без да се дестабилизира под мощното въздействие на твърдият, системно упражняван натиск, от страна на подобно количество корупционна парична маса. Едва ли някой се съмняваше в това, че както централите на политическите сили, така и местните им структури, много отдавна бяха престанали да изразяват определени обществени идеологии или нагласи, а се управляваха от ръководства, представляващи по самата си същност бизнес клубове, зад които стояха конкретни и реални бизнес интереси, маскирани като политически партии. И това е важно да се почертае, защото на избори ние не подкрепяме разнообразни социално-политически концепции за обществено развитие, а гласуваме за бизнес клубове, които си оспорват властта, зоните на влияние и правото да преразпределят публични ресурси. Макар понякога съперничествата им да се поизострят малко повече от допустимото, все пак те не позволяват на агресията да надделее прекалено и да застраши икономическите им интереси, защото всеки от тях е във взаимна зависимост от останалите, доколкото в края на краищата все някой щеше да получи превес, и както останалите щяха да са принудени да работят с него, така и той щеше да е принуден да работи с тях.

Казаното дотук обаче, не бива да обезкуражава, нито да разколебава хората да гласуват, тъкмо обратното – длъжни сме да участваме в изборите. И не защото така упражняваме конституционното си право на глас, и ако не го сторим нямаме право да критикуваме – не е вярно, ние срещу това право не получаваме никакво ясно и конкретно дефинирано задължение от политическа страна, нито адекватна възможност за осъществяване на ефективен контрол, а никой, най-малкото пък политик може да ни отнеме правото да критикуваме. Не защото нашият глас е важен за обществото и по този начин изразяваме гражданска позиция – не, нашият глас е важен само за онези, които се нуждаят от него, а гражданската си позиция можем да изразим по хиляди възможни начини. Не защото политиците, с каквито и програми да излизат, имат дори и най-малкото намерение да се погрижат за нас или пък за държавата – нищо подобно, те влизат във властта за да се погрижат за себе си и за семействата си, а всеки трябва да се оправя сам. И накрая, не защото за това ни призовават от екрана същите тези политици, както и всевъзможни общественици, спортни деятели, музикални изпълнители и шоу звезди – майната им, те са неделима част от системата. А защото макар и да не се различават особено, бизнес клубовете все пак не са напълно еднакви, между предприемачите в тях понякога се срещат и относително почтени хора. Тъй че ние трябва да застанем пред избирателната урна не с наивната емоционална надежда, че избираме най-добрите политици, които ще направят живота ни по-лек и поносим, а с реално осмисленото убеждение, че измежду много лоши, ние следва да изберем най-малко лошият бизнес клуб, който с безобразията си по-късно, в минимална степен ще навреди на нас и нашите семейства, тъй че след като очевидно няма да ни помогне, поне да не ни попречи драстично да се развиваме сами. Така, когато не ходим на избори ние не наказваме партиите, които с право ненавиждаме, точно обратното, помагаме им, защото те винаги изкарват свои собствени заинтересовани гласоподаватели и освен това купуват гласове (предимно ромски), разчитайки на нашето отвращение и ниска избирателна  активност, за да може по този начин процентите им да растат. Нали се сещаме обаче, че в такъв случай обикновено печелят най-безскрупулните политически мошеници, т.е. тези, които после ни създават и най-много главоболия, защото отвращението на гражданите от политиката е удобна възможност за всеки нагъл крадец и хитър измамник. А ако пък не ги познаваме добре, можем да ги опознаем по приятелите и враговете им и дори по работниците и служителите им, защото трябва да се знае, че както се отнася един човек със собствения си персонал, хората, които работят за него и движат бизнеса му, така ще се отнася впоследствие и с избирателите си, когато дойде на власт.

Като хитър комбинатор Картагенецът се възползваше перфектно от създаденият партийно-стопански механизъм. В началото, когато за първи път спечели изборите, той се радваше на комфортно мнозинство в общинският съвет, но синята партия по онова време бе твърде мощна и централизирана, а отделни фигури в местната структура твърде влиятелни, така че в крайна сметка бе принуден да се съобразява с тях, ако искаше кметуването му да върви гладко, пък и след края на един мандат, защо да не последва и втори. Малко по-късно обаче, когато партията се сгромоляса катастрофално на изборите и Командира се свлече безславно от върха на властта, под напора на една саксонска измислица, хватката чувствително се поразхлаби. После партията се и разцепи, и след като вече престана да бъде онзи значим фактор в българската политика, какъвто всички бяха свикнали да я възприемат, а перспективите за позитивен обрат – повече от отчайващи, в душичките на общинските съветници от синкавото мнозинство стартира процес на трескава преориентация. Част от тях пожелаха да потърсят щастието си под сянката на новия господар, а останалите решиха да подчинят икономическата си съдба на все по-нарастващото влияние на селянина.

В това отношение задачата на Златолюб през втория мандат значително се улесни. Още преди изборите Цивков загърби “синята идея” по същият начин, по който години       по-рано бе обърнал гръб и на червената, надяна маската на независим кандидат и се втурна в една истинска предизборна кампания с много повече пари от всички останали играчи взети заедно. Последното пък му позволи да раздава щедро, наляво и надясно присвоени общински средства за множество концерти, включително на известни и скъпи изпълнители, радио и телевизионни клипове, многобройни рекламни и агитационни материали, плакати, брошури, транспаранти, билбордове, роми… А! Казахме роми, та се сетихме. Само ромската кампания му струваше една солидна петцифрена сума, поделена между двама самозвани “борци” за ромски права и щастливи собственици на ромски фондации, “смучещи” отдавна пари от общинския бюджет, по-изявеният от които естествено се озова в широооката дясна коалиция “Против Ментана”. Един иначе изтъкнат спортен деец и също толкова изтъкнат махленски мошеник. Или пък другият беше май по-голям мошеник? Всъщност има ли някакво значение, това е отворен въпрос, на който едва ли някога ще си отговорим, но пък и ние особено не държим. Онова, което стана видно бе, че единият беше набутал племенника си в общинската администрация, а другият впоследствие набута дъщеря си. Как точно тези чутовни ромски филантропи си поделиха парите от кампанията не стана ясно, затова и не разполагаме с достоверна информация, но станахме свидетели на това, как веднага след изборите двамината мургави лидери се стиснаха за гушите като двама сдружени земеделци, докато Картагенеца ехидно и самодоволно потриваше ръце там, нейде из висините.

Не остана назад, разбира се и приятелският обръч фирми от обкръжението на Цивков, чиито задоволени собственици платиха годишната, т.е. четиригодишната общинска такса за административната занималня на своите съпруги, синчета и дъщерички, като не пропуснаха и възможността да инвестират в най-доходоносната фючърсна сделка за идните четири години. Но дори и без техните пари селянинът щеше да се пребори, тъй че те представляваха просто една допълнителна гаранция за дългосрочно икономическо приятелство и достатъчно устойчиво партньорство.

Окуражен от благоприятният за него развой на събитията, постепенно и подмолно до края на мандата Златолюб изолира и отстрани всеки около себе си, който имаше собствено мнение или начин на мислене различен от неговия, за да подреди в предизборните листи широка коалиция от полузависими васали и крепостни селяни, прикрепени към стопанството на своя феодал. След изборите пък, прочисти и част от онова, което бе привлечено или все още не бе прочистено от доктора на отбора за да издигне на негово място цяла върволица от услужливи блюдолизци, на фона на които неговата собствена некадърност и простотия нямаше толкова силно да личат, а малко по-късно разкара и самият доктор, вероятно от благодарност за това, че го направи кмет. Еуфорията последвала изборната победа бе грандиозна и впечатляваща като атентат в световен търговски център, но като всяко друго нещо на света скоро отшумя и отстъпи мястото си на суровата административна действителност и трезвият политически практицизъм. Много                   по-настойчиво от преди селянинът се нуждаеше от свое собствено мнозинство в общинският съвет, неподвластно на външни намеси, което да прокарва срочно и експедитивно всяка негова приумица, без да се меси особено в управленските дела. Естествено за основа послужи групата общински съветници от описаната вече коалиция; фундаментали, които от години се бяха впили като кърлежи в снагата на общинският бюджет, а за редица от тях това бе и единственото основание да се именуват бизнесмени. Картагенецът препотвърди ангажимента си към старите участници в групата, набързо раздаде общински благинки на новите и така бетонира монолитният фундамент на корупционното мнозинство в може би най-пъстрият, от демократичните промени насам общински съвет, върху който тепърва му предстоеше да надгражда. Истински тъжно е, когато едни коалиционни взаимоотношения се крепят единствено и изцяло върху търговски интереси.

За разлика от обичайният градеж обаче, това “строителство” бе далеч по-обещаващо. Всеки общински съветник, независимо дали притежаваше собствен бизнес или не, бе влязъл в най-висшият общински орган със своят преобладаващо личен интерес, което го правеше уязвим и податлив на корупционен натиск. А като се има предвид и фактът, че едно съветническо място вървеше по 1500 – 2000 лева и нагоре в зависимост от човека, номерът му в листата, неговата обществена популярност, финансови възможности и желание да се добере до тази позиция, не е трудно да се досетим, че въпросният кандидат очакваше не само да възвърне вложението си, ами и да спечели нещо допълнително от така направената инвестиция. Усещайки дълбоко комерсиалните тежнения на тази синтетична, псевдо гражданствена общност, Златолюб разтвори широко общинската кесия и ги покани всички заедно да споделят кметската трапеза, където пък всеки поотделно щеше да открие или преоткрие своят собствен конкретен интерес.

След като задоволи стопанския нагон в станалата вече прословута дясна коалиция, кметът обърна взора си към останалите избраници и взе последователно и методично да разширява кръга от търговски интереси около нея, започвайки с независимите съветници и тези от по-слабо представените партии и стигна до така наречената “опозиция”, към която естествено бе далеч по-щедър. Едни съветнически фирми щяха да “печелят” общински търгове, на други щеше да се “възлага” изпълнението на общински поръчки, някои общински съветници щяха да получат с предимство апартамент от общинския жилищен фонд на символична цена или по-апетитен общински терен, на други пък щяха да се предоставят сладки назначения в кметската администрация на техните съпрузи/ги, дъщери, снахи, зетьове, където да си клатят на спокойствие краката или каквото имат там да клатят и т. н., и т. н., и т.н… Въобще, всекиму според потребностите, както се бе изразил навремето един виден марксистки вожд. А понеже подаръците покоряват еднакво, като богове, така и хора, всякога е бивало много по-лесно да вземеш едни пари от 33000 обикновени граждани и да ги разпределиш между 33-ма “необикновени”, отколкото обратното, та по този начин вторите също толкова лесно да забравят за интересите на първите, които между другото са ги избрали, и през своите собствени, да се погрижат за интересите на едного.

Тъй като не беше никак глупав, Златолюб много тънко бе напипал този най-верен, сигурен и универсален начин за запушване на всяка уста и ефикасно приспиване на всяка съвест. Разбира се можеше да използва и натиск, но самата висота на кметската позиция привлича внимание и като настъпиш някого, особено в неподходящо време, той обикновено започва да пищи, тези твои действия пораждат много лошо впечатление и мълвата тръгва веднага. Пък и в наши дни никога не можеш да си напълно сигурен, кой зад кого стои или би могъл да застане в определен момент, възползвайки се от ситуацията, защото такива никога не липсват, и тогава от една необмислена, нищо и никаква постъпка да създадеш герой или още по-зле – да създадеш жертва. А няма нищо по-вредно от това да превърнеш някого в жертва, та дори и преди това да си направил от другиго герой или светец, защото на героят ще дадеш геройска награда и с това ще се свърши, на светецът пък ще вдигнеш храм, където ще се поклониш пред мъртвите му мощи и толкоз, а на жертвата трябва да даваш непрекъснато и колкото и да даваш все ще е малко, защото всички ще са на нейна страна и колчем погледнеш хората в очите, в тях ще четеш непрестанен укор, който постоянно трябва да измиваш с пари. И това е толкова естествено колкото и света, защото хората всякога се възхищават на героите, почитат светците, но истински обичат само жертвите, тъй като те са най-близко до тяхната собствена съдба и най-лесно се отъждествяват с тях.

Пари, имущество, облаги… И ето го накрая резултатът – едно негласно, неформално, плаващо и размито корупционно мнозинство, съставено от общински съветници, представляващи всички цветове на политическият спектър, обединени в алчността си и винаги готови услужливо да гласуват абсолютно всяко желание на един корумпиран кмет, стига само да получават редовно захарчето си в края на сесията. Затова и кметът правеше каквото си поиска, убеден в това, че никой няма да му попречи или потърси някаква сметка и никой няма дори елементарно намерение да осъществява какъвто и да било контрол, по отношение на финансовите кранчета, заставайки срещу собствените си икономически интереси. Подсигурен и необезпокояван от нищо Златолюб Цивков вече съвсем спокойно можеше да излива купища бюджетни средства в общинските фирми, след което да източва голяма част от тях; можеше и безпардонно да прибира значителен процент от всяка една стопанска дейност или сделка, по която общината бе страна, а с парите от тези две основни направления, да задели една малка част за поддръжка и ремонт на масивната корупционна машина, а останалите да инвестира в бизнеса, в редица съдружия и главно в недвижима собственост предимно в столицата. То при него и имотите, и бизнесът, и забавленията, и жените, че и спортът бяха повечето извън рамките на общината – вътре бяха само кражбите и злоупотребите – а инак, в края на своето т. нар. управление, Картагенецът щеше да се оттегли като крупен бизнесмен в общински мащаб, както и едър собственик на недвижима градска собственост.

Наблюдавайки тъжният край на своя софийски първообраз, бившият столичен кмет, напоследък селянинът нахитря още повече и започна да прехвърля отговорности на кметската администрация върху общинският съвет, т.е. своеволията му нямаше да спрат, но отговорността за тях щеше да легне върху един колективен, или по-скоро колективно  безотговорен орган, какъвто представляваше местният парламент. Защото знаем, че както няма колективна вина, така няма и колективна отговорност; от там и никой народен избраник не може да бъде осъден за това, по какъв начин гласува в подкрепа на една или друга теза. В потвърждение на горното можеше да се припомни решението, внесено от Златолюб и прието разбира се от корупционното мнозинство, изразяващо се в одобряване, най-общо казано, от страна на общинския съвет, продажбата на имущество собственост на общинските фирми и предприятия. “Браво – ще изръкопляскат повечето хора и ще си    кажат – така е най-прозрачно и демократично!”. “Да, да, ама не – щеше пък да отговори един колоритен телевизионен коментатор от близкото минало – за жалост пътят към ада винаги е постлан с добри намерения”. Надали обаче, някой се съмняваше, че от тук насетне кметът щеше да завежда и продава каквато си поиска собственост на общинските дружества. На сесията в заседателната зала, няколко души щяха да вдигнат ръка, гласувайки за поредната точка от дневният ред, но едва ли някой от тях щеше да отиде по-далеч. Затова пък никой не се съмняваше кой точно щеше да определя състава и стойността на предлаганите активи, купувачът, цената по сделката и кой в края на краищата щеше да прибере тлъстата комисионна (корупционна) пачка. По този начин ако все пак на някой, някога му хрумнеше да се поразрови малко из подобни сделки тип “Софиянски хали”, по политически или по граждански (да не верваш) подбуди, Цивков веднага щеше да си измие ръцете, оправдавайки се със съответното решение на общинският съвет. А подвеждането под съдебна отговорност на такава институция е мисия невъзможна, пък дори и да бъде осъдена и съдът да развали конкретна сделка, присъдата ще обхване колективният орган и в никакъв случай няма да засегне отделният общински съветник, така че в крайна сметка нямаше да има виновен. Освен това и вълкът сит, и общинарите доволни. Съветниците схващаха прекрасно тези обстоятелства и понеже разбираха, че така или иначе няма опасност спрямо тях да бъде възбудено наказателно преследване, нито могат да ги застигнат някакви неблагоприятни последствия, те с готовност предпочитаха да вдигнат ръка в знак на одобрение за всяка кметска далавера, а след това съвсем невъзмутимо и без капка свян, със същата ръка да бръкнат в задбалансовата каца с мед, която именно такива далавери пълнеха.

Та като отново стана дума за общински фирми преценихме, че е редно да се върнем малко назад за да направим едно уточнение или по-скоро да отстраним една неточност. Характеризирайки същността на “Комунални”, използвахме епитетът “пералня”, но този жаргон обикновено се употребява тогава, когато чрез един почтен бизнес се легализират      т. нар. “мръсни” пари от даден вид незаконна дейност. И ако случаят тук бе именно такъв, едва ли щяхме да си затворим очите, но щяхме да хвърлим само един повърхностен поглед, защото макар и с неустановен произход, все пак щяха да влизат и да се завъртат някакви чужди пари, пък и това нямаше да е нито първият, нито последен политик, финансиран с подобни средства. За съжаление обаче, ситуацията в това отношение бе коренно различна, защото ставаше въпрос не за “препиране” на някакви неясни суми, а за директно превеждане, “надлежно” документално оформяне и “изсмукване” през общинската фирма на възможно най-чистите и светли, бихме добавили, общински приходи, събрани от данъчни и неданъчни постъпления, изработени с труд и пот от всеки един гражданин на общината, тъй че в този смисъл ни се струва по-удачно сравнението с друг един битов уред, а именно “прахосмукачка” или още по-точното “пароуловител”. Е тогава, кой е този съвестен и дисциплиниран наш съгражданин, който е луд да плаща после местни данъци и такси като знае, че най-малко 10% от тях ще бъдат присвоени от кмета, за да обогатят личното му имотно състояние, да подхранят създаденият от него корупционен механизъм и да осигурят солидно финансиране за неговите разточителни и скъпи предизборни кампании?

Да не говорим и че самото общинско дружество, както преди, така и след разделянето, просто плачеше за приватизация, която не само да доведе по-грамотно ръководство, но преди всичко да прекрати установената порочна практика, превърнала го в сили за бързо реагиране, ходещи безплатно с хора и техника по седалищните мускули на всеки местен тарикат, живеещ с убеждението, че градът му е задължен – кметът вероятно наистина му е длъжник, ние обаче не – и особено по асфалтиращите фирми, работещи на принципа “след нас и потоп”, разбирай, след нас и “Комунални”. Приватизацията бе и     най-ефективният механизъм, който можеше да извади най-после общинската фирма от ролята й на безплатен склад за строителни и инертни материали, както и механизация за повечето строителни фирми в града и предимно, разбира се за заместник-кметската. Всъщност учудващо бе защо при наличие на толкова частни фирми в бранша, се налагаше “Комунални” да поддържа и строителна или по-скоро плочкаджйиска дейност, която бе тромава и мудна като гърбав кит. Естествено щеше да се сложи край и на необоснованите разхищения на средства за горива и смазочни материали, за скъпи скутери, с които да се возят разни безделници, за телевизори, за завишени представителни нужди, за спонсорства на съмнителни обществени прояви с къде по-явен, къде прикрит политически оттенък и за какво ли още не, та даже и за заплати на двама футболисти, зачислени на щат към фирмата. Че ние в крайна сметка за какво плащаме толкова висока такса смет – за да изхранваме някакви посредствени спортисти, или за това градът ни да е по-чист, приветлив и уютен? Ами защо не вземем тогава да зачислим и целият отбор, а след него и отборите от другите видове спорт; току-виж някой от тях стане шампион и така да се прочуем в цял свят, като първата боклукчийска фирма с шампионска титла. Спортистите пък, водещи се към комунално-спортни дейности, след тренировка ще обикалят из улиците да събират отпадъци и по такъв начин с един замах изпълняваме два конкретни общински ангажимента.

Щеше да е смешно, ако не беше жалко. Ама то, какъвто селянинът, такава и политиката му; или ще втъкне поредният бездарник, където не му е мястото, или ще започне да изнудва някой местен бизнесмен да спонсорира обикновено най-закъсалата спортна инвалидност, срещу дадена административна услуга. Сега, ние също обичаме спорта и истински се радваме на успехите, постигнати от нашите млади момчета и момичета, които достойно представляват не само града и общината ни, а и честта на цяла България по различните международни състезания и турнири. Но категорично не можем да се съгласим с грубото и просташко политико-административно изнудване, на което се подлагат представители на дребният и среден бизнес, защото това определено не е начинът за стимулиране на спортната дейност в нашият край.

В заключение можем само да кажем, че в резултат на корупционният модел, който сам бе изградил, във всяка една година от мандата си Картагенеца бе готов да влезе с минимум 200 бона крадени общински пари (без онова, което останалите щяха да му дадат) в най-мощната и агресивна предизборна кампания в цялата област, че и не само в нея. Е, кой ли ще е този местен, свестен и известен кандидат за кмет, който ще рискува да се изправи с приблизително същите, почтено обаче изкарани суми и без крайно мобилизиран и натегнат, лично заинтересован административен апарат зад гърба си, в една истинска и равностойна политическа надпревара с достатъчно реалистични шансове за успех. Още в края на първият мандат фундаментализмът бе набрал такава инерция, че бе почти невъзможно да бъде спрян с жълти конвенционални средства особено тогава, когато академичните и химико– фармацевтичните интереси вземат връх и изместят партийно-политическите. Без да се впускаме в задълбочен политологичен анализ относно хронологията на политическата ситуация в краткосрочен план, все пак смятаме за необходимо да хвърлим малко светлина върху интонационната среда, превърнала се в хранителна почва за избуяването на селският фундаментализъм.

Нашият, иначе толкова симпатичен, български народ след като на два пъти бе поверил съдбините си в ръцете на двама самозвани професионалисти, единият от които обра спестяванията му до шушка, а другият – почти цялата му икономика, накрая се оказа двойно “оправен”, но прецени, че това все пак не му е напълно достатъчно. Затова, проявявайки традиционната българска упоритост и инат реши, че вместо да разчита на собствените си сили, трябва да потърси поредният култов “оправяч”, който да го оправи набързо по някакъв неясен и вълшебен начин и всичко да тръгне по мед и масло. Само, че този път надмина себе си, гласувайки вкупом доверие на най-измислената саксонска митологема, а по-скоро фантасмагория, която сричайки едва-едва му прочете и поредният априлски тезис за незабавно и несимволично “оправяне” след определено количество дни. А по-късно не можа да му обещае повече нищо, тъй като за четири години не съумя да произнесе поне едно смислено, логически свързано изречение на български език, ей така, от елементарно уважение към собствения си народ. Всъщност към българският народ, защото за него, собствен вероятно му е немският. Като всеки добър народ, и нашият си е малко лековерен и наивен, затова и лесно го лъжат, но пък не е чак толкова инфантилен, че да не може сам да проумее на кое, кога му е дошло времето, та да се налага някакво анахронично чучело да му го обясни.

А пък помпозната плешива царствена особа в началото събра депутати и депутатки от улици и магистрали, а после и министри на същия принцип, някои от които си бяха откровена гавра с българската наука и култура и започна да се подиграва с хората дето го бяха избрали, защото той явно не бе дошъл да управлява (занимание, което очевидно не му се отдаваше особено, поради осезаема  липса на необходимите качества, подготовка и опит), а да се лигави и, кой знае, може би да отмъщава на българите, пропъдили някога него и мизерната му династийка от своята държава, нежелаейки и до ден днешен да подчинят свободата си на някаква монархична авантюра. Нали ако той беше толкова умен, далновиден и почтен, както го изкарват нямаше покрай малцината известни специалисти да насмете и толкова много боклуци, които се разбягваха като плъхове през целият мандат (а може пък да имаха право) и второ, нямаше да чака 12 години за да помогне на народа си, както твърди, а щеше да откликне на тегобите му веднага след промените, защото е много удобно, когато всичко се срине да се появиш като Спасител на фона на всенародно негодувание, разочарование и отчаяние. Това е горе-долу същото като да изчакаш на почтително разстояние една жена да бъде изнасилена без да се намесиш, а след като насилникът приключи, малко подличко и лицемерно да се възползваш от нея. Истински загрижените за страната си хора обаче, не чакат за да помагат. При далеч по-тежки обстоятелства, едни много по-обикновени и простосмъртни българи, но в действителност аристократи по сърце не изчакаха в Браила или в Мадрид някой да освободи България, че да пипнат после солунската митница или царските имоти, а се включиха в борба смъртоносна и опасна тогава, когато родината им се нуждаеше от тях и в крайна сметка дадоха дори живота си, своят евтин, сиромашки живот за една свободна, чиста и свята република, а не за някаква саксонска маймуна, дошла от виенските шантани.

Ама, това се случва обикновено с тези свободни народи, които с лекота пренебрегват примерът и заветите на своите истински национални герои и тръгнат да се кланят на измислени монархически химери. За цели четири години станахме свидетели на крокодилски евроатлантически сълзи, скандални приватизационни сделки, скандални назначения, скандално концесиониране на магистрали, както и безкрайното, омръзнало ни и дотегнало до втръсване, евроинтеграционно пустословие, като че ли държавата ни не е просъществувала повече от 1500 години и без Европейският съюз, та той е единственото ни спасение и не можем да живеем без него. Нито прословутите световно неизвестни великденски юпита успяха да привлекат световно известни стратегически инвеститори, нито заработи  по-ефективно правосъдната система, а тя впрочем никога няма и да заработи, докато самите управляващи, които и да са те, не започнат стриктно да спазват законите, създадени от самите тях, защото, както вече казахме, думите учат, но примерите увличат.

Междувременно обаче основната цел на занятието бе изпълнена и хитрата кобургска лисица задейства най-успешната авантюра в живота си. Въпреки големите приказки, саксонецът дойде закъсал дотам, че се наложи да продаде дори незаслужените ордени на дядо си, за сметка на което обаче, малко по-късно се превърна в законен собственик на недвижимо имущество включващо сграден фонд, земи и гори, надхвърлящи сумата от 240 милиона и по същество най-големият реститут в Република България. Както се казва – дай  боже всекиму! А дали е законно? Това не е от значение, в нашата родина всяка мащабна имуществена трансформация е законна. Друг е въпросът, че не всяко нещо, което е законно е и морално. Ние лично смятаме, че не всяка национализация е несправедлива и има неща, които не бива да бъдат приватизирани, концесионирани или реституирани. Защото просто не е редно дори да претендираш за каквато и да била собственост в една държава, която семейството ти е докарало до две национални катастрофи с 200 000 жертви и стотици хиляди осакатени, причинило е толкова много страдания, колкото никоя друга династия в българската история и вместо национално обединение, благодарение на собствената си глупост е довела страната до такова положение, че да граничи отвсякъде сама със себе си. Хайде нека първо присъедини отнетите по кобургска вина територии на Западните покрайнини, Вардарска и Егейска Македония, Беломорска и Одринска Тракия, пък после да си избере каквото поиска. Ама не, освен натрапващо се царско високомерие и царствено пренебрежение към републиканските институции, нямаше и помен от царска държавническа мъдрост или обикновена загриженост за българският народ и държавност, поради което и жадуваната промяна естествено не се състоя. Не му стигна това дето прибра лъвският пай от реституцията, ами и властта му се услади и никак не му се слизаше от нея, дори след като се провали на изборите. Прииска му се и втори мандат, а за да докаже сякаш, че си не е нищо повече от един стопроцентов, чистокръвен, лустросан лигльо, започна отново да се лигави, като този път обаче не се посвени да прояви престъпната си безотговорност в изключително критичен за държавата момент, оставяйки страната без адекватно функциониращо правителство в разгара на незапомнено по своите мащаби и драматизъм природно бедствие, унищожило трудът и имуществото на около два милиона българи, с което той нито бе в състояние, нито имаше желание да се справи.

Но, да не се отплесваме прекалено, тъй като последните няколко абзаца все              по-изненадващо взеха да наподобяват резюме на всичко написано до тук. Малко след като за никого в жълтата партия не остана и капка съмнение в неспособността, а вероятно и в нежеланието на саксонският пришълец да се погрижи, както за държавата, така и за собственото си движение, носещо абсурдното му наименование, всеки изявен царедворец предпочете да концентрира изцяло вниманието си  върху своите частни бизнес интереси и до голяма степен загърби целенасочената партийна политика (ако такава въобще съществуваше). В подобни атмосферни условия химико-юридическото лоби наложи за управител на област Ментана толкова невзрачно момченце, че от където и да го погледнеш си представляваше чисто престъпление срещу политичността, както и поредното убедително доказателство, че в България всеки може да стане всякакъв. А пък то от своя страна доказа по безспорен начин не само, че регионът си може и без областен управител, но че и самата институция е излишна и паразитна структура за партийно-политически назначения на гърба на данъкоплатеца, та дори се наложи следващият жълт губернатор да събира бившите си колеги на юбилеен купон в резиденция “Мръсника”, опитвайки се да заформи някаква изкуствена традиция.

Сега, фактът, че в този си вид областната управа си беше паразитна администрация, бе вън от всякакво съмнение, но замисълът за създаване на подобна структура в миналото бе свързан не с някакъв неистов стремеж за подобряване ефективността на държавното управление, а с намерението за формиране на достатъчно силен властови център за преразпределение на политическо влияние. Позицията на областният управител, съвместно с прилежащият му служебен инструментариум, съставляваше онзи стратегически фундамент, върху който обективно трябваше да легне цялостното партийно строителство в областен мащаб, и който трябваше да изнесе и координира административният аспект на всяка една предизборна кампания на своята политическа сила. От тази гледна точка, ако естествено бъдеше използвана по предназначение, фигурата на губернатора придобиваше изключителна тежест и значение, защото като лице на държавната власт в региона, посредством прерогативите, с които разполагаше, както и със собствената си политическа мъдрост и енергичност, бе в състояние най-малкото да разклати авторитета на всеки кмет в областта или пък респективно да подпомогне укрепването му на поста, като ловко използва произтичащите и от двата случая икономически последствия. Ето защо, поради изказаните съображения, подходът при подбор на най-подходящата кандидатура следваше да бъде изключително прецизен и внимателен, защото издигането на несериозен фигурант на такъв тип властова позиция е първата сериозна политическа грешка, която неизбежно влече след себе си поредица от много други.

Възходът на жълтата партия бе един от множеството христоматийни примери за това как изцяло нов владетел “завоюва” една държава и как вместо предоставената му уникална възможност да се възползва от разногласието между останалите политически субекти, и всенародното омерзение спрямо тях, за утвърждаване на властта си, демонстрирайки потресаващо политическо високомерие, невежество и арогантност, слезе безславно от политическата сцена за да не се качи вероятно никога повече. Назначението на инфантилен мухльо за областен управител бе безспорно проява на груба политическа некомпетентност, но дори и тя можеше да бъде преодоляна, ако ролята му индиректно бе поета от другиго, но след това бе допусната и следващата фатална грешка, а именно липсата на тотална чистка в държавният апарат, особено по места, засягаща поне ¾ от директорите на регионални дирекции и най-малко ¼ от вторият административен ешелон, наследени още от авторитарните тъмносини времена. Такова прочистване не би било наложително в нормалните условия на утвърденият в епохата на прехода политически модел, при който традиционните партии си бяха поделили многобройните административни позиции и се сменяше само част от чиновническата върхушка. Но когато нов господар влиза в едно владение, то първото му и основно задължение е да изгради солиден и устойчив апарат, чрез който да задържи и затвърди властта си върху него. И това е напълно нормално, защото ако отново използваме сравнението, можем да отбележим, че когато един цар, па макар и горски, получи или спечели едно царство, преди всичко останало той трябва да се отърве от значителна прослойка в средите на старата аристокрация, за да издигне на нейно място своя собствена, която да облагодетелства и да обсипе с почести, която естествено да му е лично задължена и да вижда своето собствено благополучие през успеха на неговото царуване. По същият начин, когато един подобен управник при сходни обществени условия спечели убедителна изборна победа, то той е длъжен да прочисти из основи върхушката на старата администрация, за да освободи пространство за нова, благодарна само нему, чиито ключови икономически интереси ще получат успешна реализация, единствено чрез развитието и утвърждаването във властта на новата политическа сила. За всеки нормален, а пък дори и посредствен политик, би трябвало отдавна да е станало ясно, че в България поне на този етап от политическото си развитие, електорална партия не може да просъществува дълго.

Формирането на собствена, максимално широка обществена прослойка от материално заинтересовани в администрацията и бизнеса политици, (подчертаваме политици, а не загубеняци или фльорци) е онази необходима предпоставка върху която следва да се обособи най-важното нещо – ядрото на политическата партия, както в центъра, така и по структурите или иначе казано единният координационен център, който има ангажимента да очертае общност на интересите вътре в партията и да предотврати залитането към безпринципни договорки, унищожаващи авторитетът, а от там и електоралната подкрепа за политическата сила. Защото администрацията е войската на една партия, бойната глава на ракета, чиито двигател пък е бизнесът, която от една страна е натоварена с това да внушава доверие пред избирателя със своят кадрови състав, професионална подготовка и решимост за справяне с належащите проблеми, а от друга е призвана да воюва с администрациите на другите партии за същото това обществено доверие.

Не просто контролът, колкото активният ангажимент на регионалните дирекции в местната партийната политика е от съществено значение, доколкото освен институционални звена, те съобразно правомощията си представляват бойни станции за прилагане на систематизиран административно-политически натиск, особено важен за насаждане или пречупване на устойчиви електорални тенденции. Всяка една от тях поотделно, сама за себе си, няма осезаема практическа полза в политическата борба, но подредени и групирани по предварително разработена схема с твърда политическа подкрепа и по-агресивен PR, с целенасочена, професионална и подходяща медийна стратегия са в състояние да променят или поне видоизменят широки обществени нагласи. Защото е известно, че обществото е инерционна система и като такава, създадените у нея негативни или позитивни в миналото нагласи бележат относително устойчив тренд във времето, независимо от това дали са провокирани от реални или спекулативни действия и похвати. Така например, ако някой е породил отрицателни настроения или пък не се ползва с добро име сред хората, той каквито и благодеяния да извърши впоследствие, няма да срещнат обществено одобрение, защото всеки ще прозре лицемерният им характер и ще ги отхвърли. Тогава на него ще са му нужни много повече усилия, средства и най-вече време докато успее да наложи нова тенденция или поне частично да обърне старата. А ако някой е изградил положителна представа за себе си, той може да се радва на нея дори и когато престане да бъде добродетелен, но продължи активно да поддържа заблудата за нейното съществуване, чрез ловка манипулация на общественото мнение. Такъв човек много трудно може да бъде изместен от дадена властова позиция, защото относително краткият срок на предизборната кампания не позволява кардинална промяна в нагласите, която той да не съумее да улови и предотврати, освен ако много по-рано не бъде създадена поне равна по сила и обратна по посока, както впрочем знаем от физиката, достатъчно мощна опозиционна тенденция, която да пречупи първата и             най-малкото да балансира нещата, пък после каквото сабя покаже. Затова и кандидатурата на всеки сериозен претендент за кметският пост трябва да бъде ясна на обществеността     най-късно до средата на мандата на титуляра, за да има след това той достатъчно технологично време да навлезе свободно в административната материя, да спори и критикува аргументирано, да коментира и предлага обосновани управленски решения и в крайна сметка да добие определена известност и популярност сред населението.

Тук, разбира се някой може да ни укори, че написаното влиза в разрез с нормите на гражданско поведение, които застъпваме и това несъмнено е така, ако обстановката беше нормална, а демокрацията европейска. Можем да кажем също, че борбата срещу селският фундаметализъм трябва да се води със всички средства, но понеже на някого това може да му се стори несериозно, няма да го кажем. Криворазбраната жълта демокрация не предизвика обичайната и очаквана масова жълта метла по върховете на регионалните дирекции, нито застави ръководствата им да сменят ориентацията си и да се впуснат в новото партийно строителство, което пък от своя страна доведе до феодализацията им и от опорни пунктове на избирателните кампании, те се превърнаха в местни феодални владения за повечето от регионалните директори. Те пък, поощрени от липсата на тясна политическа обвързаност, започнаха да гледат на поверените им административни звена, като на изключително доходоносен бизнес и много от тях превърнаха дирекциите си едва ли не в частни фирми. С ловки политически назначения на партийни функционери или техни роднини от всички политически сили, те си подсигуриха относително стабилна опора в централната власт и заеха, абсолютно недопустимата от гледна точка на управляващата партия и максимално удобна за тях, неутрална позиция. Такъв тип директори са вредни за партията, тъй като по време на предизборна кампания, не само са безполезни и не ти помагат, но често работят и за други партии, пък и със самата им неангажираност внушаваш недоверие, а когато загубиш, изобщо не можеш да разчиташ на тях. Феодализацията на регионалните дирекции доведе до отслабване влиянието на партията като цяло, защото ако има нещо по-лошо от това да разделиш властта с някого, то е да не успееш да я разпределиш по такъв начин, щото да не съумееш да разшириш обхватът й, тъй че да се възползваш максимално от нейната употреба, и в крайна сметка да се нагърбиш с функции, които нито има как да свършиш сам, нито за кратко време. Дирекциите са оръдейни кули, чиито залпове се чуват надалеч и освен, че отслабват отбраната на противника, внушават респект у колебаещите се и дават тон за песен, така че тези които търсят алтернативата да знаят по кого да се равняват, затова и директорите им трябва много ясно и категорично да са схванали, че те или ще бъдат сърце и двигател, или поне много важен елемент на партийната политика и кампания, или ще бъдат безспорен елемент от пазара на труда. Или ще спечелят с партията и ще продължат да се радват на стандарта си или ще загубят с партията и ще работят за нея в опозиция.

Подреждането и натягането на регионалните дирекции и координацията на действията им с областната управа и местните депутати за мащабен военно– административен сблъсък е задължително и много важно условие, не толкова от гледна точка на това, че с дейността си евентуално ще разкрият някакви колосални гафове, пропуски или престъпления на кметската администрация (което между другото е изцяло в интерес на гражданите) и по този начин ще повлияят на общественото мнение, създавайки й негативен облик, или пък че ще натиснат някой и друг местен бизнесмен да промени позициите си, нещо което си го има и сега. По-важното в действителност е, че такъв тип поведение е ярка политическа демонстрация, представляваща ясен и недвусмислен знак към всички обществени групи в града и региона за това, че на арената излиза нов амбициозен претендент за властта, който е подготвен, енергичен, мотивиран и разбира от политика, така че всеки който е недоволен от съществуващото положение или пък смята, че при новият управник ще спечели повече, да се престрои отдалеч и да бъде принуден да заеме позиция, защото ако остане неутрален и в двата случая ще загуби. Това в много по-голяма степен се отнася за бизнесът, чиито интереси са и по-значителни, но е не по-малко валидно и за политическите партии, които се надяват да получат желаното административно развитие, а също така и за заетите в бюджетните общински звена, разчитащи на подобряване материалната база, условията на труд и ниво на заплащане, както и на всички останали социални общности, очакващи повишаване на благосъстоянието си, в резултат на новото  по-динамично и ефективно общинско управление. В този смисъл беше жалко да се наблюдава как една солидна част от емблематични за района фирми, недоволна от глупостите на селянина, не зае страна на отминалите местни избори, усещайки липсата на сериозно отношение от страна на останалите партии и кандидати, защото бизнесът е        най-чувствителен към властта и трябва да се знае, че там където той остане неутрален, значи е недоволен (в противен случай щеше да подкрепи титуляра), но не вижда наличие на достатъчно основателни предпоставки за смяна на властта и затова предпочита да не се конфронтира с действащият управник.

А кметската предизборна кампания на жълтата партия бе наистина най-неграмотно проведената политическа операция от управляваща партия в историята на всички избирателни кампании и няма как да не лежи почти изцяло върху нечия депутатска съвест[4], защото ако я сравним с тази от последните парламентарни избори, няма как да не установим, че между двете нямаше почти нищо общо, макар че и депутатската бе по-скоро скъпа, отколкото ефективна, основно като последица от множеството допуснати политически грешки, за част от които вече стана дума. Или някой си мисли, че кампания се прави с няколко пенсионери в пробационната служба, с евтино политическо позьорство по социалните заведения и назначаване на детиняци, мухльовци и хомосексуални извратеняци в областна администрация. Всъщност като споменахме хомосексуалното поведение, спокойно можем да кажем, че то бе емблематично за отношението на жълтите към кметската предизборна кампания, или какъвто PR-ът, такава и кампанията. А индивидът с неопределена сексуална принадлежност и ориентация, изпълняващ тази функция не само, че е калпав и не си разбира от работата, не само, че е грозен и противен като визия, ами е отблъскващ и като поведение и сам по себе си представлява чиста проба антиреклама за каквато и да било социална инициатива, камо ли пък за такава, насочена към привличане на масово обществено доверие. Тя и Пепа Секса в картагенският лагер не блести с кой знае какви интелектуални заложби, ама поне е здрава кака, а и там има кой да мисли за “тотална предизборна кампания, започваща още в първият ден след края на предишната”. А иначе колко му е да подхранваш непрекъснато, бездруго гладните регионални медии (които между другото още дълго ще страдат от недохранване, докато не се научат да задават неудобни въпроси и не нагазят поне малко в тинята) с измислени общински административни новини тип “Барековки” в деня преди да са се случили веднъж и на следващия ден отново; да организираш веднъж месечно богата, изискана вечеря за представители на някоя фондация или друга неправителствена организация, които след това да раздават сертификати за грандиозни икономически “постижения” или пък за кристална “прозрачност” в местното самоуправление; да втъкваш общината и лично кмета между организаторите на всяка една обществена проява с икономически, политически, международен, културен, младежки, спортен, музикален, развлекателен и въобще всякакъв характер, та даже и в конкурсите набиращи курволяк (извиняваме се за думата, но по-точна не успяхме да намерим) за столичните модни агенции за елитни компаньонки и така нататък, и така нататък, и така нататък, все дребни хитринки тънко манипулиращи общественото мнение с представата за “купища успехи”, толкова ли е трудно това, а?!

Защото ако в действителност погледнем  задълбочено и детайлно “огромните успехи” на последните два мандата ще установим, че те са концентрирани предимно в две основни направления – асфалтиране на улици и фасадни реконструкции на сгради и площади. По отношение на пътното строителство първо трябва да  уточним, че става дума не за улици, а за улични платна, защото улицата включва освен платното и двата прилежащи тротоара, а не разполагаме с материални доказателства, свидетелстващи за това, че някъде извън централна градска част е построен нов тротоар. Можем само да отбележим, че при запазване същият темп на тротоарно развитие докато се стигне до отдалечените квартали, бебетата на младите семейства живеещи там, ще им се радват вече на пенсионна възраст, при положение, че са още живи разбира се. Ако пък решим да коментираме пътното платно, то е направо изумително и не може да се опише с думи, достатъчно е всеки който живее на новоасфалтирана улица или онзи който прояви известен интерес да излезе, да се поразходи по нея и след като я поразгледа внимателно може сам да се убеди в това, че положената настилка е вън от всякакви стандарти за дебелина на покритието и качество на изпълнение. Естествено му препоръчваме да си носи лупа или очила с висок диоптър, защото асфалтът в настилката трудно се забелязва с невъоръжено око и камъчетата отгоре са се наострили едно срещу друго като политически сили по време на предизборна кампания, а това се получава обикновено тогава, когато си взел едни пари от пътно-строителните фирми и след това не върви някак си да ги натискаш за високо качество, затуй и те гледат да ги избият от икономии.

Не по-различно е положението и при изкърпването на улици в забравените от бога и кмета крайни квартали, където дупките в пътните участъци са по-дълбоки от кметски джобове, а ямите и локвите по тротоарите са се подредили като верига аптеки. Ама нейсе, тях засега само ги мечтаем, когато обаче се правят ”кръпки”, те са или гърбави като Иван Костов или вдлъбнати като мозъка на Гошо Тъпото и си изкарват шофьорската псувня ежедневно. От тук и съвсем закономерно “първите” улични платна построени преди пет-шест години започнаха вече да ерозират, ама какво говорим, то новият площад, този венец на декоративната инженерна мисъл, не можа да изкара поне година и още на шестият месец му се разпадна лаковото покритие и започна да се рони като авторитет на общински кмет, а камъчетата се озъбиха отдолу като Петър Стоянов на телевизионен диспут като, че ли старият си беше лош, необходимо бе да се подменят няколко плочи, да се преасфалтира и толкова, само че нали е на центъра, където минават всички, а избирателят трябва с нещо да се подлъже. Тук каквото и да се изгражда, се прави в центъра на града: площадчета, асфалтиране, фонтанчета, нови плочки, градинки, цветенца, райграс, декоративни храсти, екзотични дървесни видове и какво ли още не, докато се оформи едно красиво централно райско кътче и един огромен грозен квартален ад. Ееех, хубаво е да живееш на центъра.

Това ли е “успехът”? Или може би е разширението на Черният мост, което се проточи плавно и безкрайно като демократичен преход? Едно по принцип полезно, необходимо и ефективно начинание, стига да бъде изпълнено като хората. Хайде, той да кажем не е само общински обект, но там, където общината е немарлива и държавата се държи подобаващо. Потрошиха се толкова много пари и време за да се стигне до никъде. На това място просто не можем да се въздържим да не посочим два прелюбопитни примера. Най-големият небостъргач в Манхатън “Емпайър стейт билдинг” – наистина невероятна по своя мащаб за времето си (пък и до наши дни) постройка – заедно с прилежащата инфраструктура е вдигнат само за 15 месеца и то преди около един век. Преди около две хилядолетия обаче римляните построяват Колизеума, една гигантска и внушителна конструкция, побираща 80000 души с цяла система от подземни лабиринти само за пет години; вярно, с робски труд, макар че и робите се хранят, но без помощта на съвременните камиони, багери, фадроми, кранове, валяци, агрегати, бетон помпи, електричество и т.н. и то във времена, когато държавата е била разорена след властването на последните трима известни откачалници.

Тука половинката от едно нищо и никакво мостче над една малка рекичка, десетина местни и софийски фирми го строят вече 4 (четири) години и никой не може да каже кога най-после ще приключат. Накрая, за откриването на половината обект (при нас и това го има), макар че даже и тя не бе довършена докрай се стекоха всякакви безсрамници: кмет, заместници, съветници, депутати, областна управа, че даже и министър си поканиха за да се изфукат и да ги снимат медиите, какви са хубавци. На какво се радват? На моста ли, на огромните суми, които бяха завлечени покрай него ли, или на собствената си размазваща некомпетентност и повлечливост? Кой ще ги чака да мотаят с години обекти, чието изграждане е въпрос на месеци. Нас да не би някой да ни чака да се помайваме така по работните си места? Ама на “отговорните” фактори трудно се търси отговорност. При такива обстоятелства, нормалният човек на тяхно място щеше да се засрами и да пусне обекта в експлоатация без абсурдният и неуместен в случая медиен шум, да не говорим, че няма и какво да се пуска, тъй като нищо не е завършено.

Идентичен е случаят и с новото градско сметище, което трябва да поеме боклука от цялата област, и което също забави пусковият си срок с една година. Същото тържествено откриване на недовършен обект, същото стълпотворение на хубавци, същото задължително присъствие на министър, същите хвалебствия и високопарни речи. Интересно ще е да наблюдаваме как именно ще го поддържат неграмотниците горе и в резултат на това, кога точно “добре изолираните” клетки ще протекат, създавайки екологичен проблем. Още       по-любопитно ще ни е да разберем, кой и как ще финансира сметоизвозването от останалите общини, някои от които са твърде отдалечени и не разполагат с достатъчно средства за сметопочистване в рамките на самите населени места, камо ли за транспортиране на отпадъците на подобни разстояния. Но, всяко нещо с времето си.

А да не би пък прокарването на газ и парно в клубът на пенсионера да е епохалният успех? Та това не е ли нещо нормално за двадесет и първи век и дори доста позакъсняло? И нима не е направено с нашите пари, по-точно с техните пари, които цял живот са внасяли в общината и с които многократно са изплатили и преплатили това парно отопление, та сега да дължат благодарност на някакъв селски крадец, който ги залъгва чат-пат и с някоя “безплатна” екскурзийка. Между другото това май наистина ще се окаже най-перспективната инвестиция (ако разбира се, цените на синьото гориво не скочат драстично, както се очаква) предвид обстоятелството, че след толкова “успешно” управление, в града едва ли ще останат млади хора, тъй като другите фундаментални успехи се изразяват в мерки за повишаване на енергийната ефективност и обновяване фасадата на детски градини и училища, при част от които мазилката се изрони още след първите есенни дъждове (който не вярва нека обиколи училищата), санкции обаче няма, а паричките са отдавна усвоени и забравени. От друга страна не е ли напълно естествено и обичайно една общинска управа да се ориентира към най-евтиният и енергоспестяващ вариант за отопление на училищните сгради вместо скъпото разхищаване и неоправдано високите разходи на средства за електро и топлоенергия при настоящото допотопно състояние на съществуващият сграден фонд, та да се тълкува това като “пораснали очаквания” и огромни постижения. Още повече, когато така или иначе се отпуска финансиране по различните донорски програми, което може да се усвои без да се бърка дълбоко в общинският бюджет, нужно е само да се изготвят необходимите проекти, което пък не е кой знае каква трудност. Че то в противен случай, за какво храним над 100 души общинска администрация, ако и това не могат да направят.

Това наистина са полезни, но фасадни и декоративни мероприятия, защото основният, най-важен и застрашителен проблем пред който сме изправени е тежката демографска катастрофа, която няма да ни отмине, породена от факта, че районът е с най-висок отрицателен прираст в цялата страна, а областта ни е на предпоследно място по заетост на населението в трудоспособна възраст. Най-късно до 2010 година поетапно ще започнем да затваряме детски градини с външна топлоизолация, алуминиева дограма и газово парно отопление, изцяло поради липса на деца и впоследствие ученици; някъде там, или малко след това ще колабират и първите малки общини, чието население ще се е свило дотолкова, че няма да е в състояние с наличният си човешки ресурс да поддържа действащата инфраструктура и адекватно административно обслужване. И това не е политика, нито тенденциозен песимизъм, нито традиционно българско черногледство, най-малкото пък повод за злорадстване, а бъдещето, в своят ужасяващ реализъм, което единствено човек с ментални отклонения не би могъл да прозре. Към настоящия момент в нашият град живеят не повече от 25-30 000 души постоянно пребиваващо население, а вероятно са и по-малко, като всяка година бройката се намалява с приблизително хиляда души (починали и мигрирали), които съществуващото ниво на раждаемост, по никой начин не може да компенсира. Икономическата стагнация в региона и липсата на свеж инвестиционен ресурс за изграждане на нови стопански мощности дотолкова е притиснала работната сила в града и общината, че след време масовата трудова миграция към столицата и чужбина ще доведе до липса на читав персонал дори за съществуващите местни фирми и първите наченки за това вече се забелязват. И като говорим за инвестиции, имаме предвид перспективни, структуроопределящи вътрешни и чуждестранни инвестиции в индустрията или туризма, а не на помпозни хипермаркети тип “Златолюб Цивков” – масивни, лъскави и в центъра на града, за да се забелязват от всеки потенциален избирател, макар че подобен род магазини в Европа, пък и в София се изграждат в покрайнините на населените места. Сега, ние не сме против съществуването на този вид търговски обекти, но макар и с по-големи размери, както и да го погледнеш, това си е чисто и просто поредният от множеството магазини в града.     А като вземем под внимание обстоятелството, че местното потребителско търсене е ограничено и дори спадащо, потреблението в него няма как да не е за сметка на това в останалите обекти, и в крайна сметка броят на новооткритите работни места, е най-малкото равен, че и по-малък от броят магазинчета и складове, които са принудени да затворят под въздействието на новият ценови натиск, освобождавайки и нови безработни (каквото и да дрънкат разни самозвани пишман занаятчии), още повече, че като част от световна верига, зареждането там е по-мащабно и съответно отстъпките са по-големи. Освен това търговската печалба формирана в хипермаркета, няма причина да бъде инвестирана тук, а отпътува към столицата и от там по направление, което чуждестранният мениджмънт определи. Иначе не е лошо да има и такива търговски фирми, които носят европейски стандарти за качествено ниво при обслужване на клиента и отчитане на своята дейност, и малко по малко ще заставят и останалите играчи да се съобразяват с тези завишени стандарти, ако искат да се задържат на пазара.

Лошото е друго, и то се състои в това, че докато никнат накипрени търговски комплекси в централна градска част, индустриалната улица в града, на която е съсредоточена основната част от промишления бизнес, който по същество прехранва жители от всички населени места в общината, изглежда като партизанска пътека, или още по-точно като партизанска пътека, влизаща в Дрезден след бомбардировките в края на войната.  И тук отново опираме до равнище на управленски професионализъм, нещо за което говорим още от самото начало. Защото може би ще се повторим, но когато липсва изчистен професионален подход, който да очертае ясна визия за естествената и обективно наложена от самата обстановка класификация на приоритетите по важност, а той липсва защото бордът на директорите на “Община Ментана” ЕООД изглежда като селкооп или клуб на бавноразвиващият се селянин, страдащ от хронична административно-управленска импотентност (като оставим настрана уважаемата госпожа Коралска), тогава се залита в ефектни, но козметични мероприятия, целящи да хвърлят прах в очите на хората, да прикрият истинските проблеми и да създадат илюзията за “борбен кмет”, който “гледа на града като на свой дом”. Което, като се замислим, май наистина ще се окаже е вярно, защото в продължение на няколко години вече, този настървен пехливанин, се бори с нокти и зъби за възможността да се разпорежда еднолично и безнаказано, с цялата собственост в “неговият” общински дом, който пък в интерес на истината си е наш.

Нали ако имахме нормално общинско ръководство и преди всичко кмет, те неминуемо щяха да оценят първостепенното значение на местният бизнес за развитие на регионалната икономика, а пък от това развитие зависи оцеляването на града, защото колкото и да нараства годишно общинският бюджет, колкото и средства да постъпят дори от бленуваните европейски фондове, те ще отидат основно в разбитата инфраструктура, в обществените услуги и в полумъртвото ни земеделие, но няма да подсигурят необходимите работни места, дори напротив, българските фирми ще бъдат подложени на изключително мощен конкурентен натиск и за жалост, част от тях няма да устоят, ако сега не бъдат подпомагани активно, както от държавната, така и от местната власт. А там, където има високо ниво на безработица, населението и то най-кадърните и опитни специалисти, съвсем естествено напуска района, обезлюдявайки цели територии. Това пък влече след себе си срив, или казано на съвременен език “компромиси в качеството на образованието” и        най-вече на професионалното образование, така че в края на краищата, ако си сложим ръката на сърцето, няма как да не признаем, че от бившите техникуми, особено в малките населени места, с изключение на няколкото отличници (макар, че и за тях не е сигурно), основната маса, която излиза от там се състои от полуобразовани и малограмотни ученици, които на такова равнище е невъзможно да бъдат конкурентоспособни специалисти на трудовия пазар, а тогава дори и да се прелъже някой инвеститор да дойде и да вложи парите си тук, той няма да намери необходимият му професионално подготвен персонал, с който да задвижи бизнеса си и напълно логично ще се премести някъде другаде.

Ама кой е в състояние да установи това – само мъдрият управленец и далновиден политик, който притежава способността да напипва сериозните проблеми в дълбочина и да взема превантивни мерки, преди още да се е стигнало до тежки и вече трудно обратими последствия. За селянинът обаче, подкрепата за местното предприемачество се простираше до фирмите от обкръжението му, които участват във финансирането на неговите предизборни кампании и на които поверява впоследствие общинските поръчки, а грижата за образованието, което е призвано да обезпечава местната икономика с квалифициран кадрови потенциал се изчерпва с подмяна на дограмата и фасадата на училищните сгради, макар качеството на образователният процес да се влияе в минимална степен от качеството на дограмата – кой по-добре от областният управител и председателят на общинският съвет могат да изяснят това?! И в това няма нищо  чудно, защото какво можем да очакваме от икономически екип, събран на майтап, който е неспособен да викне куче от улицата, камо ли пък инвеститор, да не говорим за чуждестранен. С кой акъл можеш да издигнеш една селска телефонистка за директор на Дирекция “Икономическо развитие”? В кои делови среди се ползва с известен авторитет? Къде е доказала директорските си способности преди? Владее ли писмено и говоримо поне три чужди езика? Привлякла ли е самостоятелно поне една корпоративна инвестиция за тези години? Нищо подобно! Единственото, което й се отдава добре е по цял ден да се разхожда със сестра си из центъра на града и вероятно да продава свирки на щанда за сладолед пред ГУМ. Може би притежава някакви скрити за обществото интелектуални заложби, известни само на кмета, които всеки момент се очаква да се разгърнат. Ама едва ли, те пък много скрити, бе! По същият начин, и със същият успех    най-малко 2/3 от гражданите на общината стават за директори на дирекции. Каква част от бизнесът, чиито очаквания са свързани най-тясно с работата на това звено, реагира положително на такива срамни и обидни за него назначения? Интересува ли се някой от мнението на обществеността? А какво ли е мнението на народните избраници в общинският съвет? Нима те не го знаят това? Или не им пука – щом още не се е стигнало до скандални гафове, значи всичко е наред, нищо че дейността там е застинала като взаимоотношенията в широка дясна коалиция! Голяма работа, че сме на второ място по безработица в цялата държава! Отделът за евроинтеграция и устойчиво развитие нали не спи, а се труди неуморно, благодарение на което така устойчиво сме се закотвили на тази “челна” позиция, че няма никакъв шанс да изпаднем по-надолу в класацията; виж ако работи със същите темпове и в бъдеще, се очаква до края на мандата да отидем вече на първо място и да оглавим класирането, няма да се излагаме, я! Като не можем да станем водещи по трудова заетост, поне да станем шампион по липсата на такава, нали от кметството се борят за известност!

Обективно погледнато обаче, какъвто царят, такива и царедворците, оня дето другаде е бил магаре, тука няма да е кон. Картагенецът обикаля по един континент годишно, ама не се е чуло, ни видяло тези негови интензивни, но безрезултатни посещения да са стимулирали някаква инвестиционна активност. Той няма и как да го направи, защото ходи там само на почивка, а за да се излага още повече, че и нас покрай него си води и преводачи, тъй като човекът, който “знае всички улици в града и най-много лични имена” освен турлашки не знае нито един чужд език. Нито може сам да запознае потенциален инвеститор с възможностите, които предлага нашата община, нито може да му обясни нещо, нито да защити дадена теза, още по-малко пък да го убеди, че си струва да вложи средствата си именно при нас. А пък като стана дума за добра памет е редно да споменем, че като достойна конкуренция, в един от нашите чудни квартали живее един младеж, който знае наизуст регистрационните номера на автомобилите в целият квартал. Вярно, и той е с психични отклонения (без в никакъв случай да се подиграваме с това), но иначе е много добро момче, никога не лъже и никога нищо не е откраднало през живота си.

По едно време даже, загледани с възхита в новостроящият се хипермаркет, познавайки детайлно способностите на кметската администрация, се почудихме как така не успяха да провалят и тази инвестиция, защото трябва да се знае, че стъпването на търговската компания тук е в резултат на планомерна корпоративна инвестиция, а не е по инициатива на общината. Е, чудехме се разбира се за кратко, докато не установихме, че фирмата подизпълнител на обекта естествено е на заместник-кмета. Те не са особено умни и кадърни (в противен случай нямаше да клечат непрекъснато на удобното общинско кранче), обаче не са и толкова глупави, че да пропуснат сигурният келепир. Налага се обаче въпросът: трябва ли всеки потенциален инвеститор, който желае да изгради предприятието си тук, за удобство да използва задължително фирми, близки до кмета? И от тук съвсем логично следва заключението, че не може да бъде привлечена инвестиционна активност там, където една община е превърната в символ на корупцията и злоупотребата със служебно положение и където чиновниците, които следва да търсят и администрират евентуалните инвестиции се назначават на търговско-политически признак, без професионален подбор и естествен стимул за работа.

Разбира се някой може да възрази – вярно корумпиран е много, ама пък и прави нещо: светофари слага, спортна площадка направи, кръгово движение… За светофарите няма да какво да говорим, полезни са като цяло, макар че засега се слагат където трябва и където не, обаче нека всеки се замисли дали един светофар струва наистина 32 000 лева, или толкова са 10% от десет светофара. Същата история е и с ултрамодерната скейтборд площадка. Хубава е безспорно, лошо няма, ама няма и толкова наивен гражданин, който да повярва, че действителната стойност това съоръжение е 102 000 лева. Ще отбележим, само че приблизително за същата сума е предвидено да се изгражда отводнителен канал тази година. Предстои да видим. На този етап ще се въздържим да коментираме качеството, защото е още рано, досегашната практика обаче показва, че кметските обекти изкарват максимум година преди да започнат да се рушат или пропукат. А на нашите 800 млади съграждани, уж благодарение на чиято подписка е изграден спортно-техническият обект им пожелаваме да спортуват редовно и активно, за да бъдат здрави, жизнени и силни, пък ако някога се поинтересуват, нека “чукнат” – както казва Годжи – около 12-13%, ±1% от горната сума за да разберат с колко ориентировъчно са финансирали предизборната кампания за 2007 година на чичо си Златолюб.

И сега да обърнем специално внимание на единствената по рода си елипсовидна велосипедна алея, успешно замаскирана като кръгово автомобилно движение. Ще започнем с това, че по принцип кръговото движение е идеалната форма за регулация на автомобилният поток на пътните кръстовища и от тази гледна точка истински се зарадвахме, когато на площад “Славейков” започна изграждане на такъв тип съоръжение. Радостта ни обаче беше кратка, а разочарованието от крайният резултат – болезнено. Това, че се мотаха и се проточи повече от необходимото, едно на ръка, при тях това си е нещо нормално; това, че прахосаха 200 000 лева общинска пара, също трудно го преглътнахме, обаче с това, че за толкова време и за толкова пари Златолюб Цивков и компания сътвориха такава невероятно потресаваща глупост, която не само не облекчи, но и допълнително утежни комуникацията в този натоварен автомобилен възел, не можем да се примирим и догодина, ноември месец, живот и здраве, доколкото ни е по силите ще настояваме пред следващият кмет за основна реконструкция на обекта.

Застанал пред този монумент на чиновническа простотия и невежество, шофьорът за миг занемява, погълнат в захлас от неописуемата със средствата на дескриптивната словесност, липса на елементарен, рационален разсъдък у човешките същества, отговорни за неговото осъществяване. Той стои в недоумение, а в главата му нахлуват купчина въпроси. Защо не го разшириха още малко от двете страни на алеята, така и така е решено да се изгражда такова съоръжение, поне да се направи както трябва? Защо оставиха толкова тесни ленти за движение, които са удобни за двама велосипедисти и още по-удобни за двама пешеходци, но това не е нито велосипедна алея, нито пешеходна зона, освен ако няма някакъв секретен транспортен план, известен само на кмета или съюзниците от NATO±? Защо при толкова тесни пътни ленти оставиха такова голямо вътрешно пространство? Вероятно в бъдеще, след като беше надлежно затревено, в двата края на елипсата ще бъдат монтирани кошове и подвижни врати, а по средата пилони за мрежа, та въпросният терен да се превърне в игрално поле, на което да се провеждат спортни турнири по баскетбол, волейбол или футбол на малки вратички, нали кмета гледа с един куршум да удари          най-малко три заека. А пък ако се спре и движението се получава чудесна писта за маратонско бягане или спортно ходене. Трибуните за зрители могат да се разположат от двете страни на алеята, а за централна трибуна с ложите за кмета, заместник-кмета по строителството и главният инженер на общината, може да се използва спирката за градския транспорт, тя и без това на такова прилича. Там са си направили и чешмичка, та ако не им харесат състезанията или организацията на автомобилното движение да пият по една студена вода и да си ходят.

И тъкмо когато си мислехме, че няма разумно обяснение за стореното, се оказа, че просто сме подценили селския хитрец, който в типичният си демагогски стил успя да извърти нещата, опитвайки се да заблуди обществеността, че построената транспортна дивотия е не поради това, че кметът ни е прост и некадърен, пък и тези около него са същите, та дори и да иска, няма кой да му даде грамотен съвет, а защото хората не са успели да проумеят божественият му промисъл. Той нарочно го направил именно така, видите ли, от грижа за безопасността на движението, та като създаде затруднения на шофьорите, те да намалят скоростта и да не се стига до инциденти. Няма по-нещастно нещо от човек, над когото властват собствените му измислици. Добре, че все пак това му е последният мандат. Като че ли тези къси и тесни улички там, предполагат някакви високи скорости, от друга страна калпавите и недисциплинираните шофьори едва ли ще се съобразят с това и в този смисъл рискът от катастрофи се увеличава. Ама може ли да се обясни това на селянин?! Aко има на света нещо по-вредно от един простак, това е амбициозен простак, защото простият човек не приема чужди идеи, а действа съобразно примитивните инстинкти, които го движат, затова и начинанията му или са неграмотни, или са некачествено изпълнени, или са прекалено скъпи, та да се чудиш как да им се зарадваш. Въплъщенията на глупостта са безкрайни, а тя е майка на всички беди. Да не дава господ да се стига до пътно-транспортни произшествия на този безотговорен овал, тогава задължително ще има поне двама виновници – един водач и един кмет, но макар отговорността на кметът да е по-голяма, надали някой ще му я потърси. В заключение можем само да посъветваме всеки управленец, който му се иска да се задържи по-дълго във властта, много ясно да проумее обстоятелството, че едно дело хората го разбират толкова, колкото го обичат.

След изграждането на това авангардно и уникално по своя технологичен размах пътно-техническо съоръжение, без аналог в световната история на пътното строителство, нашият именит и амбициозен, пето поколение простоват съгражданин, се очаква да набележи в общинският план за развитие през последната година от мандата си, изграждането на Трета АЕЦ на река Огоста с центрофуга за обогатяване на уран близо до Черният мост, които да се виждат още отдалеч от въодушевени избиратели и гости на града, защото ако един кметски обект не бъде често забелязван от избирателя, той просто губи смисъл и става ненужен и безполезен. Освен това се планира изграждането на космодрум в землището на квартал “Козарник”, с портативна площадка за изстрелване на космически совалки до околовръстното шосе. Екипажите ще бъдат съставени изцяло от местни роми, подбирани щателно от общинската управа по завишените критерии за избор на кметски администратор – прост, некомпетентен и послушен. Характерът на мисиите засега се пази в дълбока тайна, но главният инженер на общината в кратък лиричен момент на алкохолно терзание и опияняващо откровение ни подшушна, че основната задача на тези секретни мисии ще се изразява в полети до отдалечени планети с цел колонизация на Галактиката и присъединяване на нови светове под административната юрисдикция на Община Ментана. Между другото кметът на Община Ментана обявява награда от една минимална работна заплата за гражданинът, който в рамките на последните два мандата е видял въпросния инженер трезвен. Центърът за управление на полетите пък е предвидено да се разположи в село Тривоново, което се слави с гениални мозъци, истински самородни таланти, интелектуални исполини и умопомрачителни професионалисти, колоси на знанието и мисълта във всички научни области и най-вече в аеронавтиката, тъй като са налице емпирични данни за селяни, произхождащи от това изумително кътче на родината, които от години витаят в космоса, обладани от патологична звездомания. И не на последно място, за увенчаване края на вторият и последен мандат, както и за подобряваване общинската транспортна комуникация от която тръгнахме, кметът на общината ще построи метрополитен от квартал “Козарник” до квартал “Пъстрина, с четири основни метростанции: пред общежитието на общинска фирма “Териториално и селищно устройство” ЕООД на улица “Камчия” №47; пред блок №12 в “Плиските”; в подлеза под сградата на общината и до атомната електроцентрала на р. Огоста, с отбивка към с. Тривоново за набиране на блестящи научно-технически специалисти.

Ето това са “великите успехи” по пътя към светлото бъдеще на фудаментализма. Едни обикновени, регулярни и рутинни действия на всяка нормална кметска администрация се напомпват изкуствено и се раздуват рекламно и перманентно докато се натрапи в общественото съзнание представата за “огромни постижения” – спекулативен подход, известен и стар колкото света. Не е особено трудно в един малък град, където не се случват сензационни събития всеки ден, с малко, но редовни усилия и разбира се с малко парички, да си създадеш приятен медиен комфорт, при който трудно може да се чуе новина за местно събитие от всякакъв характер, в което да не се изтъква твоят епохален принос за осъществяването му, както и отсъствие на елементарна критика. Естествено глазурата на активният PR, илюстрация на професионалното отношение към политическата реклама (де да беше така и в сферата на административното управление) бе “публичното обсъждане” на общинският бюджет. Един стопроцентов планиран рекламен трик, стартирал с предварително подгряване в средствата за масова информация, със специално разработен мултимедиен продукт и с отпечатване на хиляди луксозни пропагандни брошурки, целящ с тънка и деликатна обработка на общественото мнение да внуши ангажиране на целокупното гражданство в местното самоуправление. Ако погледнем брошурките обаче, няма как да не установим, че цялата съдържаща се информация относно общата финансова рамка на бюджета е представена от едната страна на листовката. От другата са изобразени седем графични (шест малки и едно централно) и две текстови рекламни карета, отбелязващи безспирният победен възход на  кметската политика, придружени от множество диаграми и задължително от фотография с ухилената мутра на виновника, в случай, че някой е забравил как изглежда.

Значи, ако ни интересува движението на общинските приходи и разходи за който и да е период от време, можем напълно безплатно да ги получим от местната статистика, за да не се налага с наши пари да се изработват скъпи и ненужни пропагандни материали с прикрит, откровено политически характер. Ако толкова държат да ни запознаят с конкретна информация, нека следващият път ни представят подробна годишна справка от всички проведени конкурси за общински поръчки и търгове, фирмите участници и изпълнители на обектите, ценовите условия на отделните оферти и отговорните (освен кмета естествено) за качеството на изпълнение, висши общински служители, както и пълна структурна и персонална административна схема на целият общински апарат, съпътствани от кратка трудова биография с данни за образователен ценз, професионални умения и способности, и допълнителна квалификация, на всеки един чиновник, за да преценим сами що за хора ни управляват, и как точно ни управляват.

Иначе гражданите просто се заливат с абстрактни цифри, зад които стоят обаче конкретни сделки, недостъпни за граждански контрол. Ами, че то така си беше и в тоталитарно време, когато по поръка на отдел “Агитация и пропаганда” при ЦК на БКП, всякакви научни институти, пилеещи безсмислено народна пара, публикуваха в огромни тиражи цели сборници, в които ни засипваха с какви ли не изследвания, таблици, диаграми, чертаещи светлият възход на Партия и държава по пътя на социализма и комунизма, та видяхме всички в крайна сметка, докъде я докарахме. Нищо не е забравило старото куче. За разлика от преди обаче, тука се допускат и спадове в неуморният възход, но не за друго, а защото просто няма как, все пак е налице свобода на словото и печата и всеки може да провери и оповести достоверната информация. В самата изборна година за кметове и общински съветници, след период на стахановски растеж, общинският бюджет (направо да не повярваш) е в обем по-малък от рамката на бюджета за предходната. Бре, да му се не види! Я да видим някой може ли да се сети, кое е довело до това съмнително намаление? Правилен отговор, господин председател на Общественият съвет за борба с корупцията, защото скъпите предизборните кампании на Златолюб Цивков се финансират от общинският бюджет, няма да си бърка в джоба, я! Намаляват капиталовите разходи, намаляват разходите за физкултура, спорт и младежки дейности, обаче се увеличават разходите за осветление на улици. Естествено, нали в изборната година всички улици трябва да светнат; иди после, че обяснявай как кметът не обича да лови маймуни с трици.

Но да минем нататък. След като имахме неземното щастие да чуем, може би около 70 пъти, това как за 7 години общинският бюджет е нараснал двойно, счетохме за редно да внесем известно уточнение, което пък изисква кратко пояснение. Далеч сме от мисълта да защитаваме предишният кмет, защото това бе жена, която първо, категорично и безусловно просто не ставаше за тази работа и после, нейното кметуване съвпадна с абсолютният финансов крах до който бе доведена държавата, благодарение на половинчатите мерки, масовото разграбване и липсата на реални реформи в държавната икономиката от страна на измислените политици на прехода. Банки и държавни предприятия се източиха и фалираха, повличайки със себе си работни места и поминък на стотици хиляди хора, стигна се до хиперинфлация, която стопи средства и спестявания на фирми и граждани, въобще цялата финансова система се срина, защото в резултат на безотговорно и престъпно управление се оказа изтърбушена и куха като мумията на Георги Димитров. И всичко това продължи чак до въвеждането на валутен борд, който внесе правила и финансова дисциплина в банковия сектор и успокои инфлационните колебания до равнището на тези в страните от еврозоната. Постигната финансова стабилност доведе до макроикономическа нормализация, прогнозируемост и предвидимост на приходи и разходи и от там до нормален процес на устойчиво бюджетиране както на централно, така и на местно ниво и в резултат на това се стигна до първият сравнително балансиран Държавен бюджет’98. Година по-късно за улеснение и удобство при разплащанията между граждани и стопански субекти, бе извършена деноминация на лева и цялата финансово-стопанска система бавно навлизаше в нормалното русло (като изключим ненормалните кражби по време на приватизацията) на една все още слабо регламентирана пазарна среда.

Затова в годината, когато поради стечението на редица обективни и субективни обстоятелства, част от които бегло засегнахме, селският фундаментализъм спечели властта, държавата бавно, лека-полека отлепяше от дъното, тръгнала от абсолютната нула, но в условия на относителна стабилност, без обичайните инфлационни и ценови шокове, така че той не се сблъска с особени проблеми на макро равнище, с изключение на тези, които сам си създаде. И сега, за този седемгодишен период от тогава насам, като се има предвид, че се е започнало ако не от нула, то поне от 0,5 и след всичките тези години сме доживели           най-после удвояване на бюджета, та го докарахме до единица, да се твърди, че това е някакво, едва ли не неповторимо събитие в човешката история, при положение, че други общини го сториха отдавна и се преобразиха пред очите на гражданите си, е меко казано кощунство. Докато други дръпнаха напред, и то не само курортните селища, ами и редица съизмерими градчета из вътрешността на страната, които не са туристически или промишлени центрове, ние тука непрестанно разкрасяваме централна градска част, с какви ли не декоративни приумици и подменяме фасади на сгради с творчески ентусиазъм и гръмки слова. За всичкото това време обаче, не бе привлечен нито един стратегически инвеститор в индустриалният сектор, нито се разви туристическият потенциал, нито пък се насърчава активно местният бизнес. Правим само велики планове, постоянно коментираме грандиозни, но илюзорни на този етап, инфраструктурни обекти и както се пееше в един култов български филм демонстрираме: “Как весело и вещо от нищо правим нещо / от нищо правим нещо и веем знамена.”, докато в действителност затъваме в дълбока икономическа дупка и по отношение на промишленост, и по отношение на земеделие, и по отношение на туризъм, и по отношение на безработица, и по отношение на всичко. Освен това, да се сравняваш непрекъснато с един слаб кмет е повече от жалко, нелепо и срамно преди всичко за самия теб. Още по-жалко е да сравняваш, типично по комунистически, всяка следваща година с първата година от управлението си. Така навремето комунистите си бяха избрали 1939г. като връх на капиталистическото производство и сравняваха всички години след това с нея, и докато през първите пет години, това можеше да се сметне за разбираемо, после започна да става абсурдно, а накрая беше просто смешно да сравняваш съвременните си икономически показатели, с тези отпреди цяла една отминала епоха, като че ли капитализмът нямаше да помръдне от онова равнище при нормални условия.

Също така хилядократно бе изтъкнато, така че да чуят и кучетата на село, че и разходите за култура за същият период се били увеличили двукратно. Като наблюдаваме обаче, културното равнище на висши служители от кметската администрация, не забелязваме да има някаква полза и това са си напразно похарчени пари. Иначе сметката е направена добре, защото не бива да се забравя, че този финансов поток се насочва към институциите, чиито директори, освен всичко друго са и рупорите на картагенската предизборна кампания – библиотека, театър, музей, читалище. Тези ръководни културни трегери (с изключение, естествено на госпожа Коралска, която си е култова от само себе си и от там по имплицитна дефиниция културна) също не мирясват, и не им стига това дето не съумяват да се грижат за собствената си култура, ами се бутат и в общата на принципа “Стой близо до кампанията на Златолюб и ще се облажиш все някак си”, той селянинът пари не дава, само взема, ама поне в някой обществен съвет ще те вреди. То сега нали е модерно да си “експерт” в обществен съвет, я по икономическо развитие, я по етнически или демографски въпроси, я по заетост, я по борба с корупцията, чешеш си от време на време езика, никаква работа не вършиш, губиш си времето и това на данъкоплатеца и файда няма никаква, обаче рекламата върви. Та в резултат на което и “културният” обществен експертен съвет бе заприличал на обществен приют за душевно болни лица, страдащи от политическа шизофрения, и бе толкова обществен, колкото и работните инструменти на двете матови жрици на любовта, благославящи от “Пъстренеца” всеки богобоязлив шофьор на излизане от града, тъй като членовете му, с редки изключения, бяха универсални като презервативи. Вместо да служат като пример за висока нравственост, принципност в отстояване на моралните норми и безупречно гражданско поведение, те се умилкват около селският простак да не би да ги пропусне при разпределение на лакомствата.

Има обаче и други едни “образци за гражданско поведение”, чиито бюджет се увеличава безсрамно и позорно, без работата им да дава осезаем резултат. Наричат себе си общински съветници, въпреки че не са представителна извадка за състава на местното общество, доколкото преобладаващата част от тях са бизнесмени и директори на дирекции. Заможни хора, които се предполага, че са надвили на масрафа си и сега са дошли, безкористно и без да очакват отплата да спомогнат за възмогването на града и общината си. Нищо подобно! Вместо да откажат мизерните за тях стотина лева месечно, та макар и като медиен кьорфишек, в полза на общинският бюджет и да дадат ясен и недвусмислен пример на съгражданите си за обществено себеотрицание, и за това как всеки трябва да пожертва част от личното си време и средства в полза на общото благо, те гледат да приберат жадно всяка изпаднала общинска стотинка, да не би да се минат. Не стига, че не допринасят за    по-интензивното развитие на региона, ами допълнително и крайно неоснователно, утежняват още повече разходната част на измършавелият бюджет. Разбира се никой не очаква в настоящата ситуация, и в този си състав, те да напънат мишци и отведнъж да избутат колата от блатото, при положение, че тя е затънала почти до люка, но едни дребни на пръв поглед жестове провокират съпричастност на цялата общественост в едно общо усилие за подобряване на социално-икономическото положение в населеното място. Когато обаче гражданите виждат как техните заситени избраници предпочитат да съберат дори и трохите от общинската маса за себе си, вместо да предоставят, като знак на добра воля, средствата в рамките на общинският бюджет, предназначени за личните им трудови възнаграждения, които между другото са предостатъчни за основен ремонт на две средно големи улици, а на тях не са им толкова необходими, с оглед относително по-високият им имуществен статус, тогава и уважението изчезва и гражданското им чувство се притъпява, а след това много трудно можеш да изискваш от тях да изпълняват наредби на общински орган, към когото не изпитват естествено извоюван респект. Ама дори и това не е достатъчно, и разходите се увеличават обратно пропорционално на намалението на жителите. Преди, когато населението на общината беше доста по-многочислено, един повече от добре платен председател на общински съвет стигаше, сега когато то годишно намалява с тревожни темпове, вече е необходим и също толкова добре платен заместник, а както е тръгнала тенденцията, в бъдеще се очаква да има втори, трети и така нататък, докато се образува цял президиум в ‰ (промил) от общото население на града. Ако един общински съветник не е в състояние да се справи с ангажиментите на председател е редно и логично да бъде избран онзи, който притежава по-добри организационни способности или повече свободно време, отколкото да бъдат излишно товарени гражданите с ненужни разходи, защото годишното заплащане на един председател или заместник-председател се съизмерва с ремонтът на един гимназиален покрив и това не е никак маловажно, когато средствата са ограничени. От друга страна е хубаво да получаваш една директорска заплата в училище, още по-хубаво е да получаваш още две директорски заплати като председател на общински съвет, най-хубаво е освен това и съпругът ти да получава общинска директорска заплата, а ако притежавате и частен семеен бизнес, това си е отвсякъде публично-частно партньорство. И това ако не е жена на годината, здраве му кажи, ние впрочем за нея сме гласували. Догодина, ако някой обществен съвет се сети най-после да номинира и госпожа Коралска, неминуемо ще подкрепим и за нея, защото ние принципно обичаме работливите и находчиви жени, а широко разпространеният картагенски почин “Минимум две общински заплати + частен бизнес!” прекрасно ги разкрива.

Какво ли ще се случи ако кметът, и двамата му заместник-кметове решат да проявят съвсем мъничко количество съвест, или пък да се позасрамят мъничко и се откажат от месечните си трудови възнаграждения в полза на бюджета, и без това хранят бизнесите си от там, а ако в стил “Бат Бойко”, същото стори и областният управител с целият му заместнически бизнес антураж, макар че те не тежат на общинският бюджет, ама пък политическата реклама си струва? Тогава ще се съберат пари за още две улички годишно. Като ги умножим по четири години се получават се получават осем улици, а ако прибавим още осем улици от добрата воля на общинските съветници излиза, че администраторите-бизнесмени “изяждат” повече от неоснователно 16 (шестнадесет) новоасфалтирани улици за един мандат. Ако сме объркали нещо в сметките, сигурни сме, че директора на математическата гимназия ще ни поправи. И ето го “заразяващият” пример за гражданите. Разбира се веднага някой от тях ще опонира – хайде сега, заплатите ни са виновни за дупките по улиците. Не са! Но там където разходите за администрация заемат четвърто място в структурата на общинският бюджет и са на малко повече от процент, от вторите в класацията “Капиталови разходи” и само половин процент от разходите за благоустройствени и комунални дейности, се наблюдава неадекватно преразпределение на обществените средства, защото е грозно и неоправдано една подчертано некомпетентна, прекалено раздута и лошо работеща администрация да поглъща толкова сериозна структурна част от финансите на общината. Значи оттук веднага се налага мнението, че ако съкратим общинският чиновнически апарат наполовина, градът ни ще е с 50% по-чист или ремонтът на улици, сгради и съоръжения ще нарасне също с 50%. Е какво правим? Иначе както обикновено капиталовите разходи ще минат през двете основни направления асфалтополагане и ремонт на сграден фонд, демек онова, което не мине през пътно-строителната фирма на единия заместник-кмет, ще мине през строително-монтажната фирма на другият заместник-кмет. Ето на това му казваме ние балансирана общинска политика. Точат се зъби за строеж и на градска пречиствателна станция, която господ знае кога въобще ще бъде започната, а даже и Той едва ли може да каже кога ще бъде завършена. Не само господ обаче знае кои ще са фирмите подизпълнителки на обекта и какъв процент от 15-те милиона евро ще прибере нашият толкова прибран човек.

Като оставим всякакъв по-нататъшен коментар върху бюджетните кредити за една или друга дейност като несъстоятелен и формален, доколкото няма абсолютно никаква гаранция, че макар и записани, предвидените средства ще се насочат по предназначение, ще отидат по целесъобразност или крайният ефект ще е задоволителен, ще обърнем внимание на най-ексклузивната рекламна кампания за годината под логото “Публично обсъждане на общинският бюджет”. Или иначе казано рекламна мултимедйина промоция пред публика на пореден бюджетен продукт със специалното участието на самият управител на компанията. Естествено за никакво обсъждане не може да става и дума, проявата е по-скоро лекция по политическа просвета на неограмотеното население, което все още не може да схване как така, след толкова незапомнени “успехи”, икономиката му затъва непрестанно, а то живее толкова зле, особено на фона на нечие административно благоденствие. Но да направим един кратък пунктуален анализ в полза на гражданското общество, чието раждане медиите периодично оповестяват след някое бляскаво политическо мероприятие, обаче накрая винаги се оказва, че в родилното отделение няма такова бебе или ако е имало, то е дадено веднага в сиропиталище, защото политически импотентни родители не могат да родят и отгледат гражданско общество.

Специално бе изтъкнато, че когато участваме в публичното обсъждане и отчитане на общинският бюджет ние получаваме информация за това как и за какво се харчат нашите пари. Получаваме дръжки – зад сухите цифри, таблици и диаграми, пак ще повторим, защото е важно да се знае, се крие движение на реални финансови потоци, които няма как да проследим, първо защото не се разпореждаме с тях и второ, защото всичко се движи в рамките на действащото законодателство и дори най-малкото незаконно отклонение е надлежно законово документирано, така че е почти невъзможно да се хване, а ако се хване да се докаже.

На следващо място бе обстоятелството, че така помагаме на местната власт да вземе правилните решения. Глупости! На тази конкретна власт, може да й помогне само специализирана медицинска помощ, а на предводителят й – Областният обществен съвет за борба с корупцията, защото колкото и да се мъчим да й помагаме, виждаме че тя не е в състояние да вземе правилно решение или да го доведе до успешен завършек. В тази връзка непрекъснато ни облъчват и се стремят да ни въвличат в разни фалшиви и определено едностранчиви “партньорски” връзки, за повече от съмнително гражданско участие в управлението и чат-пат разлепват по входовете разни листовки за балъци. Нека никой не се съмнява, че картагенската администрация нито ще се съобрази, нито ще вземе под внимание гражданските предложения, от друга страна всеки може да бъде сигурен, че каквато и щуротия да бъде замислена там, то отговорността за нея кмета неминуемо ще хвърли върху домоуправителите, затова препоръката ни в тази посока е да стоят по-далеч от рекламните акции на Златолюб Цивков, за да живеят в мир и сговор със съседите си.

Втълпено бе също така, че по този начин осъществяваме ефективен граждански контрол върху дейността на общинските съветници и общинската администрация. Ето това вече е откровена подигравка с гражданите, затова ще я оставим без коментар и ще се спрем малко по-подробно на последния пункт.

Може ли сме да заявим ясно нашите интереси, интересите на нашият квартал, на нашите организации и професионални групи. И какво от това? Нима някой ще вземе на сериозно предложенията ни? Там се разсъждава с други категории, различни от нормалните. Интересно ще ни е да открием този обикновен наш съгражданин, който е успял да прокара реализацията на някоя своя идея чрез вездесъщият общински бюджет.

Но нека, чисто хипотетично, за момент да си представим, че все пак се появи такъв общественик, който воден от граждански подбуди е подготвил конкретно предложение за отстраняване на нередност, въвеждане на регламентация или механизъм за контрол, и който е достатъчно наивен за да си помисли, че в кметската администрация е извършен професионален подбор на уважавани специалисти, притежаващи задълбочен поглед върху състоянието на проблемите и ясна визия за тяхното цялостно и комплексно разрешаване в полза единствено на гражданите. За да не го върнат още в самото начало, това предложение трябва да е достатъчно сериозно, добре аргументирано и подробно обосновано (макар, че ако не е такова има по-голям шанс да го приемат, ама хайде) и най-важното, да урежда принципно даден въпрос, а не лични интереси. При това положение, за да разработи подобно предложение, нашият човек трябва добре да познава конкретната общинска проблематика и целият пакет закони и подзаконови нормативни актове, регулиращи въпросната материя, както и практическите трудности извън законовата рамка, следователно трябва или да е работил в общинска администрация или да е почерпил опит чужбина. И дотук свършва лесното, за което ако звучи достатъчно убедително, може и да се направят, че го слушат. От тук насетне следва да се запознае детайлно със същинският процес на общинско бюджетиране и на първо място разбира се отново нормативната уредба като се започне от Закона за устройство на държавния бюджет, Закона за държавния бюджет за съответната година и постановлението за изпълнение на закона, Закона за общинските бюджети, евентуално Закона за местните данъци и такси, Закона за регионалното развитие и много други, както и още толкова на брой указания, разпореждания, писма, постъпващи главно от Министерство на финансите във финансово-стопанска дирекция, които той естествено няма как да получи защото не е длъжностно лице с право на достъп, но на които ще се позоват, за да го разкарат своевременно. Разбира се за всекиго е ясно, че на обикновен човек от улицата едва ли ще се му хрумне някаква уникална идея, нечувана досега в историята на местното самоуправление, която да не е прекалено скъпа или прекалено сложна за приложение. Във всички останали случаи, за да стигне до практично и ефективно предложение гражданинът обикновено изхожда от собствен опит и задълбочени познания в сферата на общинската или държавна администрация или на финансите. За да има опит в общинската администрация, той трябва или да работи там, или да е общински съветник или да е бивш служител. Ако работи в нея шансът му да прокара една или друга идея е напълно реален, ако пък е съветник, възможностите му са още по-големи, защото и влиянието му е по-значително, а да очакваме някой бивш чиновник тепърва да разгърне креативният си потенциал е повече от несериозно, макар да не е изключено. Ако е държавен администратор на относително ниска чиновническа позиция е по-вероятно да си трае, за да не се навира насила “между шамарите”, а ако е директор на дирекция или известен финансист, той вероятно ще лансира идеята, но ако не срещне разбиране, едва ли ще предпочете да отиде по-далеч и да развали отношенията си с кмета по такъв “дребен” повод. Та ако все пак се появи някой упорит и подготвен граждански герой, готов да влезе в битка за отстояване на своята обществена кауза, той неминуемо ще срещне твърдият отпор на цялата администрация, изготвила бюджета во главе с вечно мазнещият се и лигав иначе кмет. И в тази битка той не може да разчита на активна подкрепа от никого, защото гражданите няма да са запознати толкова добре с материята, колкото него, а на съветниците не може да се осланя, та те ако осъществяваха дори елементарен контрол по отношение харчовете на бюджета, щяха най-малкото да потърсят сметка на кмета и “професионалната” му администрация (пък и да ги накажат), за това дето един нов предизборен площад не успя да изтрае и половин мандат, за разлика от предишният, който изкара с години. Работник, който поради некомпетентност, нехайство или немарливост произвежда некачествена продукция му се реже от надницата, и това е справедлива, дисциплинираща мярка в реда на нещата, тогава защо при кметовете да е по-различно?!

И понеже вероятността от пръкването на така описаният хипотетичен гражданин е далеч по-малка от вероятността за обединение в дясното пространство, можеш спокойно да организираш каквато си пожелаеш рекламна акция – по същество политическа пропаганда, завоалирана под някой благовиден предлог, да събереш шепа наивници, да им хвърлиш малко прах в очите и да ги подлъжеш, че участват в “обществено обсъждане”, където липсват обаче условията за професионална дискусия, а всеки чува онова, което му се иска да чуе за неговият конкретен проблем, съпроводен с едно многословно отегчително самохвалство будещо, усещането за вбесяваща досада. Показваш графики от самото начало своето въздигане, за да станат всички свидетели на това как ти си довел преломът в развитието на фискалната цивилизация, затова е редно от тебе да започне новото летоброене. Изваждаш многобройни цифри, за да докажеш колко напред си с материала в сравнение с останалите градове, що улици си асфалтирал (това как точно си ги асфалтирал е друг въпрос, който естествено няма да засягаш, за да не се изложиш), що покриви си поправил, що фасади, що чудо на чудесата, та всички да ахнат и да разберат колко си велик. А пък какви площадчета и градинки си направил в централна градска част, великолепни шедьоври на постмодернизма и екзотичната декорация, за да може всеки отруден общинар, уморен от непосилната ежедневна работа в полза на обществото, да седне под дебелите сенки на градската градина през обедната си почивка (чиято регламентация е наситена с такава условност и символика, че неволно се умиляваш) и да отмори на спокойствие в компанията на изгладнели циганчета, които са жизнено необходими по време на кампания и напълно безполезни във всички останали случаи.

Ето така, тънко, внимателно и деликатно се прави евтина, но качествена, перманентна и въздействаща PR-кампания с общински пари, а не блудкави, мекушави и анемични хомосексуални кампании, основани на аматьорски, фрагментарни и епизодични действия с обратен политически заряд, защото трябва да се знае, че хомосексуално овощно дърво политически плодове не ражда. Видя се също така, че и обикновеното изливане на купчина пари не дава очакваният резултат и не може да ти купи победата, ако още отдалеч не си се погрижил за нея, макар че във всички случаи помага, обаче създава скъпи, луксозни и ефектни, но като цяло неефективни парламентарни предизборни кампании.

Като се започне от мега концерти с участието на известни телевизионни водещи, поп изпълнители и фолк звезди, и се мине през разнообразни дарения за какви ли не социални домове, културни институции и спортни клубове, та се свърши с онзи стахановски труженик на дедесарския фронт, дето властите отдавна чакат удобен повод да приберат Жорко Черното, от бившият Карамански клуб по шах-мат, който толкова успешно и дискретно проведе ромският аспект на кампанията, че едва 50% от местните циганчета излязоха да гласуват въобще, а от тях само половината гласуваха “правилно”, за сметка на това пък разбра целият град. Така не се прави, вземете пример от Златолюб Цивков, в това отношение от него има много какво да се научи. Между другото, който се интересува от задълженията за електричество на нашите уютни ромски квартали може да провери в районното електроразпределително дружество или за по-голямо удобство, в местният предизборен щаб на жълтата партия. С това не бихме желали да обиждаме никого конкретно, всички го правят, коментираме единствено липсата на професионализъм и липсата на съответствие между жълтите парламентарна и кметска избирателни кампании и това как двете бяха загубени главно поради липса на подходящите хора и организация, както и на безцелно прахосани пари, защото да се твърди, че си спечелил, тогава когато друг е спечелил два пъти повече от теб е наистина несериозно. Но и това не е най-важното, тъй като всеки потенциал може да се развие и всяка загуба да бъде следвана от победа, а ние сме убедени, че поне единият, ако не и двамата местни депутати с влиянието и авторитета, които притежават в ръководните органи на своята партия биха могли по-активно да съдействат за привличането на чуждестранни инвестиции, еврофондове и средства по регионалните програми за развитие, които в крайна сметка да доведат до повишаване общото незавидно икономическо благосъстояние на общината и цялата област, тъй като не е достатъчно само да изтъкваш колко добре работиш с една корумпирана кметска администрация, а резултатите да са все така незабележими, защото римляните още казват, че подлец е и онзи който спокойно общува с подлеци.

При детайлно наблюдение на политическите процеси, спазване на гореописаните изисквания и енергична интервенция на политическия пазар, всеки добър политик ще се увери, че никой “Фундаменталик” не е толкова непотопяем колкото изглежда отдалеч, още повече, че потъването на “Фундаменталик” няма да повлече никого, с изключение на шайката фундаментали, благоденстващи на борда му, които между другото първи ще му обърнат гръб още щом чуят първото поскърцване, тъй като взаимоотношенията им с него почиват единствено на комерсиална основа, а едва ли има нещо по-непостоянно от един търговски интерес. А пък в конкретният случай надали има човек, който да се гордее от това да застане зад един прост фундаментал, ако може да избира адекватно, защото мнозинството избиратели са изморени от два посредствени мандата, които не бележат видимо развитие за общината и то главно поради корупционни фактори и липса на професионална компетентност, отколкото в резултат на тежката регионална специфика, затова и много хора просто се отдръпнаха настрани, заради отсъствието на реален избор пред себе си – граждани, обществени организации, браншови гилдии, отделни фирми, отвърнаха се дори част от местните мутри, които подпряха селянина в кампанията, тъй като не се изисква особен интелект за да се убедиш в това, че бизнесът с Картагенеца е далеч по-несигурен и нестабилен от инфаркт на хипертоник в напреднала възраст. Но понеже малко от казаното по-горе бе в съответствие със законите на политиката, в резултат на купища допуснати слабости, селският фундаментализъм с лекота прегази жълтият инфантилизъм и го отнесе като циганин социална помощ.

Ако на някого нашите разсъждения му се сторят твърде елементарни или схоластични, защото в един малък град, където всички се познават нещата са прекалено навързани и много по-лесно и удобно е да се договориш, отколкото да се докажеш, ще кажем просто, че политиката, както впрочем и повечето неща в живота, не е за всеки и онзи, който усеща, че не може да бъде истински властовик, и в този смисъл не е в състояние да отговори адекватно на обществените очаквания, назряващи в отделните социални групи, е най-добре да си стои вкъщи или да си гледа бизнеса и да не се втасва там където не му е мястото, защото изкуството в политиката е да съвместиш икономическите си интереси с политическите и нито за момент едните да бъдат за сметка на другите, а единствено правилният избор, отличава добрият ръководител от останалите.

А пък към областният управител, човек, когото много уважаваме, ценим и категорично смятаме, че той бе несравнимо по-подходящата кметска кандидатура от картагенският тупанджия, ще си позволим да отправим един безплатен съвет. С оглед на трудностите, които среща при популяризирането на своят областен обществен съвет за борба с корупцията му препоръчваме да не се прави на застрелян и да престане да я търси по фалирали селски кооперации, по гората или по мижави провинциални лечебници, а да се поогледа малко около себе си. Нека да проследи как се изменя имущественото състояние на собствените му заместници и директори на дирекции, след което да се премести в съседната администрация и да провери стопанското развитие на кмета на общината, заместник-кметовете, директорите на общински дирекции и управителите на общински фирми и предприятия и накрая, но не на последно място, много внимателно да прегледа необоснованият прираст в собствеността на директорите на регионални дирекции. Това са хора, които той познава добре, среща се с тях почти всеки ден, работи с тях от години, с някои от тях дори поддържа приятелски взаимоотношения. Хайде нека изгърми поне един тежко политически брониран директор на дирекция, ама за корупционно поведение, а не в резултат на апаратни размествания, пък да видим после дали прословутият областен съвет ще си остане непопулярен, защото корупцията по принцип трудно се доказва и се хваща единствено по промяната в благосъстоянието и за да се въртят малките корупционни колелца, означава, че много преди това, някъде горе са се завъртели големите. Ако пожелае също така може да разгледа резултатите от избирателните секции в ромските махали, защото там се гласува винаги компактно за онзи, който най-много плаща, а плаща този, който      най-много краде и най-лесно прави големите пачки. Но най-вече, нека прекрати тоталната семейственост и назначаването на бизнес фльорци поне в областна администрация, защото това е първата целувка от корупционният флирт. Издигането на хора на базата на семейни, търговски или приятелски взаимоотношения преди всичко руши доверието на гражданите в институцията, защото на тях ще им е любопитно да разберат как точно областната управа се бори с безработицата, при положение, че целият висш и среден административен ешелон, че и още по-надолу, се състои от бизнесмени или родственици на бизнесмени, чието имотно благосъстояние значително надвишава това на обикновеният избирател и тяхното място просто не е там, тъй като създава лошо впечатление. От тази гледна точка призоваваме и бизнесът да озапти малко жените и децата си, нали всички разбираме, че ако те не могат да разчитат на своите роднини в собственият си бизнес, как тогава ние да разчитаме на тях в държавната и общинска администрация. Подобни назначения не са незаконни, но не са редни и справедливи, тъй като това е обществена институция и е напълно естествено общественото внимание да бъде насочено към нея, а средностатистическият гражданин е такова чепато същество, което му е трудно някак си да приеме, че фирмаджиите и политиците са супер администратори, които си избират за съпруги само идеални администраторки и от браковете им да се раждат единствено перфектни администраторчета и нищо друго. Хайде ако при кмета това си е утвърдена практика и се разглежда като нещо нормално, като и да е, неговият мозък е тежко и необратимо корупционно увреден по природа, без каквато и да е надежда за успешен изход, затова сме го и отписали, но така ли трябва да бъде навсякъде?! Все пак някой е длъжен да даде пример за това, че нещата могат да се регулират и по-различно. Ама понеже сме убедени, че до такива действия едва ли ще се стигне, то се опасяваме, че и този съвет ще си страда от същата липса на популярност, както и предишният.

От друга страна ние донякъде харесваме жълтата партия, защото тя не само разби отвратителният, омръзнал ни до втръсване, двуполюсен модел на политическо противопоставяне и пустословие, а и успя да привлече множество грамотни и читави хора в своите редици, както в столицата, така и в провинцията, наред с невероятната паплач, която насмете в началото. Обаче няма как да харесваме хора, още повече изтъкнати, достойни личности, градили с години авторитет, в областта на изкуството и културата, в научните среди или в сферата стопанския живот, които отказват да мислят с главите си и са готови с лека ръка да пренебрегнат дори собствената си репутация, водейки се по акъла на една куха саксонска кокона, доказала пълната си несъстоятелност, вместо да я разкарат и да си потегнат партията (с някакво нормално име естествено), защото в действителност има доста хляб в нея, но само при едно стабилно, ангажирано и енергично ръководство.

Положението в червената партия също не бе много по-различно, тъй като и тя се спускаше по наклонената плоскост със заплашителен фундаментализационен темп. Незнайно по какви причини ръководството й успя да намери най-задрямалото банково юрист-консултче в града, а може би и в цялата област, и го изправи срещу тежката бойна избирателна машина на Картагенеца. Битка с предизвестен край, бихме казали, която породи у мнозина от гражданите основателни съмнения за задкулисна договорка между върхушката на партията или част от нея със Златолюб Цивков за издигане на неизбираем кандидат.         А пък то горкото, каквото можа направи, каквото не можа – никой друг не го направи вместо него, а накрая след като видя, че загубата му си беше чиста проба дисквалификация поради огромната разлика в категориите, за капак, опасявайки се да не изпадне от класирането, отиде да работи за своя “опонент” като юрист-консулт на “Комунални”, за да се превърне в част от корупционното мнозинство, нали изкарваше малко пари в банката.

Логиката в такива случаи е желязна: ако си председател на партия или се кандидатираш сам и в този случай мобилизираш целият наличен кадрови и финансов ресурс, с който тя разполага, или налагаш свой кандидат, който максимално точно отговаря на представите ти за подходящ. Ако ти си кандидатът тогава или печелиш, или губиш, тук няма какво повече да коментираме. Ако обаче решиш да издигнеш някого другиго, трябва много внимателно да прецениш дали искаш да развиваш партията си или искаш да заздравиш позициите си в нея. Ако действително държиш да разшириш влиянието й, то безспорно и очевидно за всеки е, че трябва да издигнеш сериозна, харизматична, та дори и непартийна фигура с отдавна изграден солиден авторитет, широка обществена популярност и влияние сред хората, както и с богат административен опит в общинска или държавна администрация, защото практиката показва, че на избори по-успешно се представят администратори, отколкото общественици или бизнесмени, тъй като те демонстрират увереност, професионално познаване на материята и са стилизирали онзи език, който хората са свикнали да чуват. Естествено такъв човек разполага с много по-големи възможности, многобройни контакти и практически опит в апаратните игри, поради което е и по-трудно контролируем. Освен всичко друго, притежавайки изключително мощен финансов инструмент в лицето на общинският бюджет, той неминуемо ще потърси лоби в партията, което да му гарантира стабилност и подкрепа за прокарване на неговата собствена политика главно чрез насаждане и подстрекаване на вътрешни брожения и конфликти и в крайна сметка ще разцепи политическата структура на групи и крила, в стремежа си да намали влиянието на ръководството. Такъв човек е колкото полезен, толкова и опасен за всяка политическа сила; справка – Златолюб Цивков, макар че неговата история е малко по различна.

В случай обаче, че желаеш да затвърдиш позициите си в партията е необходимо да лансираш свестен и почтен, но колеблив и неуверен човек, податлив на политическо влияние, който при успех да си в състояние адекватно да контролираш, а при евентуална загуба да отхвърлиш отговорността от себе си с аргумент, че си извадил най-доброто, с което партията разполага в момента. Разбира се такава кандидатура е трудно избираема и би могла да спечели единствено ако действащия кмет е бил също такава фигура или е направил някакъв уникален и безподобен гаф. Ако обаче кметът е силен и влиятелен, независимо от причините, естествено и логично е след като вече си решил да водиш формална предизборна кампания, да се договориш с него и да прибереш редица придобивки за себе си и за            по-недоволните от състава на ръководството. Иначе за всяко едно партийно ръководство винаги е много по-лесно да не си слага таралеж в гащите и да се договори с един кмет силовак за отказ от реална предизборна надпревара, да вземе едни пари (или каквото там си поиска) и да се задържи непокътнато, а партията единна, тъй като партията в действителност е ръководството, защото властта принадлежи на този, който взема решения.

“Хитро, но прекалено хитро!” – както бе отбелязал навремето един английски дипломат по друг повод, малко след Освобождението, защото всичко това няма как да остане скрито от хората за дълго време, а разочароваш ли ги веднъж, това обикновено слага край на политически кариери. Защото политическата проституция или заиграването с политически проститутки, не само не подхожда на поведението на една стара, уважавана социалистическа партия, но няма как да се понрави, одобри или възприеме като нещо нормално от избирателите й, съставени в основното си болшинство от бедни, трудови хора с леви убеждения, възпитани в духа на традиционните за българина патриархални морални ценности и високи нравствени добродетели.

Дали това наистина е така, не можем да се ангажираме с категорична оценка, силно се надяваме да не е, но редица обстоятелства навеждат на подобни заключения. Друг е въпросът доколко лява е червената партия, но това е една дълга тема, която заслужава отделна глава, защото ако погледнем ръководствата й, както в центъра, така и по места, прави смущаващо впечатление фактът, че присъствието на работническата класа в тях клони към абсолютната нула, за сметка на това пък търговско-промишленият капитал е представен повече от внушително. И червените другари повече от всякога би трябвало много внимателно, а бихме казали дори с безпокойство да наблюдават процесите на разпад в дясното политическо пространство и да си извлекат необходимите поуки, защото то се разпада не толкова в резултат на междуличностни борби, колкото заради това, че престана да бъде разпознаваемо като такова, или ако използваме съвременната реторика трябва да отбележим, че то много отдавна бе загубило своята политическа идентификация сред общественият сегмент, който уж представляваше и действително дясна идеологическа автентичност пред масовият избирател. Като добавим и смайващата некомпетентност на политическият му елит, ширещата се корупция и вътрешни ежби, резултатът е налице. Въпрос на време е обаче същата криза на представителността да обхване и червената партия, тъй като тя все повече се отдалечава от левите си избиратели и лявата си легитимност и ако тази тенденция продължи или се задълбочи, няма да е далеч моментът, в който ще се появи, или отдели някой ляв популист или фракционер, с добри ораторски заложби, обществена известност и групировка от червеният бизнес зад гърба си, който въпреки спецификата на социалистическата партия ще съумее да разцепи част от структурите и то на чисто идеологичен електорален признак, колкото и невероятно да звучи, а стартира ли веднъж такъв процес, поради обществената инертност, за която вече стана дума, нещата неминуемо ще стигнат до разпад.

Ние в действителност уважаваме червената партия, защото тя е единствената що годе грамотно структурирана дясна политическа сила, затова й пожелаваме успех и се надяваме да запази своето единство и стабилност, защото дори самото начало на евентуален разпад и в т. нар. ляво политическо пространство, би било вече твърде обезпокоително обстоятелство, доколкото по този начин се освобождава изключително опасен вакуум, отворен за нахлуване на всякакви евтини популисти, безскрупулни мошеници и политически авантюристи, способни на много по-големи пакости от сегашните “улегнали” политици. В този смисъл залитането в безпринципни монархо-агарянски коалиции с мафиотизиран оттенък на централно ниво и същият тип порнографски съглашения с емблематични в локално отношение, корупционни генератори, води неизбежно до подобен логичен резултат, и между другото, индикациите в тази посока са вече налице. При така стеклата се обстановка, на ръководството на партията, и по-специално на местните и градски ръководства, които по същество държат структурите, не им остава нищо друго освен да бъдат много повече от щедри в населените места, където са управляващи и крайно агресивни там, където са опозиция, за да могат поне отчасти да прикрият, да компенсират или да отклонят донякъде вниманието на левите си избиратели от истинската си корпоративна същност, склонна на безразборни политически сделки с търговски характер. А започне ли веднъж разпад на структурите – свършено е с партията. И понеже в поведението на общинската организация на червената партия не се наблюдава спазване на нито едно от горепосочените изисквания, то буди обществен интерес въпросът: кога ли най-сетне Фондацията за реформа в постното самоуправление ще издигне официалната номинация на социалистическата “опозиционна” група в местният общински съвет като колективен претендент за Нобелова награда за мир?! Защото всеки политик трябва добре да запомни, че той или е алтернатива или е маргинал, среден път за негово съжаление няма, всичко останало е само въпрос на време, и в тази връзка или е част от решението или е част от проблема. Ако е част от решението, значи говорим за прозорлив и далновиден политик, притежаващ избистрен дългосрочен политически хоризонт и естествено воля, упоритост, постоянство и търпение за да го достигне. В противен случай, или по-скоро в общият случай обаче, става дума за посредствени политически еднодневки, разглеждащи политиката като моментна далавера, където ще “ударят кьоравото” изведнъж и от там ще скокнат директно в бизнеса, забравяйки вероятно, че добрите бизнесмени по презумпция са и добри политици, и обратно, калпавите политици са и калпави бизнесмени, които възприемат собственото си битие единствено като неразривен компонент, съществуващ в условията на изградена олигархична конструкция. А опре ли въпросът до олигархия, в съзнанието ни веднага изплува образът на любимият на цялото прогресивно човечество кмет – Златолюб Цивков Простаклйиски.

Още от самото начало на кметуването си Картагенецът работеше усилено за създаването и утвърждаване на олигархична управленска схема, при която сравнително малък брой лица от политиката и бизнеса (те май са си едни и същи) щяха да получават равен достъп до властта под негов собствен контрол, защото олигархията се формира около властта, а властта се съсредоточава предимно там, където съществува набиране и насочване на материални и финансови потоци. Той знаеше прекрасно, че в условията на олигархичен модел се управлява най-добре, доколкото само няколко основни играчи щяха да седят на масата и да делят баницата, а понеже в него беше ножът, кметът щеше да разпределя и парчетата. Въпреки апетитите си никой от тях, както при политическите партии, така и при бизнес субектите нямаше да бъде в състояние да воюва с останалите без подкрепата на селянина, а същевременно всеки щеше да търси благоволението му, страхувайки се от другите. Значението му на първостепенен фактор щеше да нараства все повече и повече, тъй като в неговите ръце бе най-мощното оръжие в тази война – общинският бюджет. Застъпеният олигархичен механизъм в местното самоуправление навсякъде, където бе приложен създаде престъпен модел за нерегламентирано разпределение на материални блага и ресурси между кмета на общината и формираната олигархична прослойка във вреда на гражданите. Механизмът – който в наше време стана нарицателен за извършването на мащабни злоупотреби, грабеж и източване на общински фондове през общинските фирми и търгове; механизъм – позволил на моделът “Златолюб Цивков” само за мандат и половина да настигне и надмине столичният си събрат моделът “Стефан Софиянски” в сравнителна стойност; модел – който превърна един прост беден даскал по история в корупционен милионер. “Усмихнатото лице на корупцията” сполучливо бе заместено на провинциална общинска почва от своят отровен двойник – “Мустакатото лице на корупцията”, което не само успя да го надмине, както вече казахме, но надмина и самия себе си. Защото зад вечно ухилената мустаката мутра на един корупционен социопат се крият изключително гнусни злоупотреби, присвояване и несправедливо разпределение на общински облаги между шепа приближени хора, в ущърб на всеки обикновен общински данъкоплатец.

 

 

Глава III

 

Iustitia civitatis fundamentum.

 

Коралска тъкмо си бе сложила червило и сега изтриваше с върха на безименният си пръст крайчеца на долната устна, където малко се бе размазало, когато на вратата се почука рязко и силно.

– Идвам! – извика тя и отметна с ръце косата си назад.

Погледна едната си страна в огледалото, после се обърна и погледна другата, наведе главата си и повдигна очи за да види как й стоеше прическата. Не се хареса особено, но все пак примигна одобрително, закопча едно копче на сакото си, взе си чантичката и отвори вратата. Отвън я гледаше едно приветливо и лъчезарно лице, което се усмихваше ласкаво и дружелюбно, като топъл летен бриз вечер край морето.

– Много сме точни – отбеляза Весела.

– Просто нямах търпение да ви видя, госпожо Коралска –  усмихна се Камен и отстъпи крачка назад докато жената заключваше стаята.

– Така ли ?! – шеговито вметна Коралска, пусна ключа в дамската си чанта  обърна се към него и вдигна вежди с изражение, което сякаш питаше “Тръгваме ли?”.

– Ами така, я – продължи  да се усмихва – Анреев – отброявах минутите, че даже и секундите до осем и половина. Между другото радвам се, че все пак се съгласихте да излезем.

– О–о не е било нужно, уверявам ви. – Двамата закрачиха с бързи стъпки по коридора.

– Напротив! Освен това съм принуден да отбележа, че изглеждате повече от зашеметяващо.

– Благодаря! – Усмихна се на свой ред Весела. – И от какво сте принуден?

– От обстоятелствата естествено. Няма как да пропусна факта, че сте изключително красива, а костюмът ви стои меко казано перфектно, подчертава линията на тялото ви и ако човек се загледа малко по-продължително ще му е трудно после да намери подходящото сравнение.

– Ха – ха, така ли! Аз пък съм принудена да ви информирам, че не обичам да ме свалят. Пък и винаги си изглеждам, как го казахте… “зашеметяващо”, не мислите ли? – Тонът й предполагаше известно неодобрение.

– Не се и съмнявам. Може би ме разбрахте погрешно, никога не бих си и позволил да ви свалям. Като ви видях, просто се почувствах задължен да ви направя комплимент, нищо повече. Нали няма да ми се разсърдите за това?

– Спокойно, няма такава опасност! – Само отвърна жената и с тези думи двамата напуснаха хотела на път за уречената механа.

За разлика от предишният ден Коралска се събуди общо взето в добро настроение. Стана рано, изпи на бара едно късо, силно кафе без да закуси нещо и излезе да се поразстъпи малко отвън на свежият планински въздух. Разходката й подейства несравнимо                   по-ободрително от кафето. Хладният утринен ветрец погали нежно кожата на лицето й и накара всеки мускул, всяка клетка, всеки нерв да потръпнат в отговор на милувката. После слънцето я прегърна с лъчите си топло, бащински като, че ли посрещаше любимата си дъщеря на прага след мечтано и дългоочаквано завръщане.

Весела се върна в хотела, но не отиде в стаята си, а излезе на лятната тераса, разположена вляво от основното здание, където тук-таме вече се забелязваха някои            по-ранобудни гости. Облегна се на парапета, от където се откриваше изумителна гледка надолу към низината, запали цигара и дълго пуши, загледана в мъглата, която бавно се разсейваше на отделни облачета в подножието на планината. Постепенно заприиждаха все повече и повече хора да се полюбуват на невероятният, почти сюрреалистичен пейзаж; това продължи чак докато стана време за закуска и всички вкупом се отправиха към ресторанта. Още горе Коралска се засече с някои отдавнашни познати, които малко трудно влизаха в нормална кондиция след снощните изяви, размениха по няколко думи, след което заедно слязоха надолу. Закуската, както обикновено бе протяжна и разточителна като летен административен ден. Не по-различно протекоха и семинарните занимания по-късно през деня, но в противовес на вчерашната меланхолия, този път Весела активно се включи в разговорите, завърза куп нови познанства с отговорни хора, които ако не бяха в състояние да съдействат докрай за дадена работа, то поне щяха да помогнат в достатъчна степен, освен това доби по-актуална представа за намеренията на държавната администрация по отношение на местното самоуправление, осведоми се за някои новости във връзка с интеграционните процеси, не пропусна да се информира и за обемът на усвоените средства от отделните общини по линия на предприсъединителните фондове, за сверяване на часовника и като цяло остана доволна от себе си. С Клара се срещнаха още на закуска и си побъбриха на масата, макар че после в конферентната зала седнаха на различни места,       по-късно преди обед също пушиха по цигара заедно в едно от прекъсванията и повече не се видяха чак до края, когато софиянката дойде да се сбогуват, защото щяла да си пътува. Андреев не слезе за закуска, след това го мярна на няколко пъти в залата и по коридорите, където той се спря за момент и се здрависаха, но до почивката за обяд почти не обелиха дума. Едва към средата на следобедните занимания, когато участниците бяха започнали вече да пооредяват, той дойде и се настани на празното място до нея, изморен и отегчен на свой ред от непоносимата скука, която на моменти влизаше в остро противоречие с импулсивната му природа.

Не в същият ритъм обаче протече планировката й за вечерта. От хората, с които Коралска се запозна по време на паузите за почивка, повечето нямаше да излизат или щяха да се прибират в София, без да дочакат края на семинара, в това число и Клара, а от старите й познайници по-голямата и по-важна част също не предвиждаха да разпускат някъде, останалите пък, бяха винаги готови за ядене и пиене и дори я поканиха, но компанията им беше скучна и безполезна и не й допадаше особено. Затова Веселка се видя принудена в крайна сметка да приеме предложението на Камен, и това бе причината, поради която двамата сега се бяха запътили към заветния храм на традиционният гастрономичен фолклор, който мъжът така разпалено бе превъзнесъл с думи в късните следобедни часове.

Не им се наложи да ходят дълго. Заведението представляваше не много голяма дървена постройка, издържана изцяло в битов стил със задължителните и малко кичозни макети на черешово топче и част от стара селска дървена каруца, по-точно предният мост с окът и страничните щрангове от двете страни на входа на ресторантчето. Отвътре нещата бяха още по-натруфени. Около стените и по цялото им протежение, като се започне от бара, та се стигне почти досами вратата, бяха неподвижно залепени нещо като къси, ниски нарове, вероятно имитация на някогашните миндери, застлани с ръчно тъкани черги, обагрени в   най-различни искрящи шарки, галещи окото на посетителя. Малкото на брой дървени маси, подредени от двете дълги страни на заведението бяха също така ниски, със заоблени краища и покрити с червени везани карета, изпъстрени с прекрасни шевици в унисон с чергите и цялата обстановка. От двете странични дървени греди, разделящи помещението на три равни части се спускаха нанизи с отдавна изсушени чушки, кулени с царевица и завързани издълбани кратунки за вода, а пък отгоре бяха наслагани какви ли не празни бутилки от всякакъв вид алкохол, различни дребни селски сечива, въжета, дървени и глинени бърдучета. Грънци между другото бяха наредени и върху специално приспособени фризове, закачени високо по стените. Там бяха поставени чинии, паници, кани, чаши с различна големина и рисунък, и цели сервизи, майсторски изработени от изпечена глина, с изящно изписани традиционни български мотиви. От същият материал естествено бяха и приборите, в които се сервираше. На едната от дългите стени бяха кръстосани две саби, които очевидно не бяха автентични, но пък си личеше, че изковаването им е било съпроводено с доста пот и старание. Като контрапункт на това, на срещуположната стена с два пирона бе прихваната истинска оригинална кремъклийка още от едно време, обаче в ужасно състояние, за която не бяха полагани никакви грижи и затова цялата бе потъмняла и ръждясала от влагата и дистанцията на вековете.

За това какви са били мезетата и напитките и как са протекли разговорите, историята не разполага със надеждни сведения. Ние също не знаем, защото не ни е работа, пък и ние тогава гледахме изумителният спортен сблъсък между комуналният футболен клуб “Ментана” и ултра скъпата селекция на страховитият северозападен гранд “Локо” – Мездра, завършила с потресаващо изразителната победа от 1:0 за нашите храбри местни лъвове. Събитията ни връщат около четири часа по-късно в познатият ни вече хотел по познатият ни коридор, където двама души, леко пийнали и приятно развеселени се прибираха да си починат от изтощителния ден.

– Ако щеш вярвай, но не можеш да си представиш от колко време не съм си изкарвал толкова хубаво – каза Андреев докато изпращаше спътницата си до нейната стая.

– Много се радвам ако е било така – отвърна жената – вечерта  наистина бе прекрасна. Атмосферата там действително е предразполагаща за активна отмора. Не занам откъде беше оркестъра, но са много добри, обслужването също, нещо което трудно се среща по нашите заведения. А вероятно щях да оценя по достойнство и кухнята, ако не бях вегетарианка, ама като те гледах с какъв апетит похапваше, сигурно и тя е на ниво.

– Разбира се, щях ли да те заведа там, ако не бях сигурен в обстановката?!

– Е-е, хайде сега, добре, че те срещнах! Какво ли щях да правя иначе без тебе?!

– Така е, добре, че се появих за да се погрижа за теб – засмя се Камен.

– Брей, какви грижовни сте се извъдили вие мъжете, същински ангелчета, направо да не повярваш, особено в началото. Хайде нямаше нужда, аз съм голямо момиче, мога и сама да се грижа са себе си, но благодаря все пак за намерението – не пропусна да отбележи Коралска.

– За жена като теб – започна мъжът – интелигентна, красива, обаятелна, с чувство за хумор и усет за стойностното в живота, съм готов да се грижа ежедневно, седем дни в седмицата, 365 дни в годината, повярвай ми!

– О да, класика в стила, убедена съм, че е така – отговори жената и го погледна иронично. –  И ти казах вече да не се правиш на сваляч, защото не ги харесвам и не ти отива, ти не си такъв, освен това ако беше такъв, нямаше да дойда с тебе. Първото ми впечатление беше, че си глупак, а то почти никога не ме лъже – призна откровено тя и дори се учуди на себе си – но за разлика от останалите имаш уникалният шанс да го опровергаеш и между другото до момента се справяш добре, затова препоръката ми е да не го пропиляваш напразно.

Междувременно коридорът свърши и те се озоваха пред стаята й. Весела бръкна в чантата си, извади ключа и го пъхна в ключалката.

– Това означава ли, че няма да се възползвате от изключителната промоция да споделите с мен и останалата част от денонощието – подметна шеговито Андреев, макар ясно да си даваше сметка, че това бе повече от несериозно.

– О, много благодаря! Трогната съм от офертата и вероятно трябва да се почувствам поласкана, но всъщност означава, че съм принудена да отклоня любезното ви предложение – с тънка ирония в гласа, отвърна дипломатично Коралска. – А и не мога да повярвам, че настоявате да пренощувате в стаята на една щастливо омъжена жена.

– Че аз нямам никакво намерение да я правя нещастна – изтърси Камен и продължи да се усмихва.

Веселка също се усмихна, направи гримаса, с която искаше да покаже, че оценява остроумието и отключи вратата.

– Така ли ще се разделим – попита мъжът?

Коралска се обърна към него и го погледна в очите. За момент и двамата се гледаха втренчено и изпитателно, но единия поглед бе въодушевен, страстен, изпълнен с желание или по-точно с порой от желания, а другият просто наблюдаваше, преценяваше и заснемаше случващото се като телевизионна камера. Мина доста време преди Камен да усети, че или трябва да направи нещо или да си тръгне, защото ситуацията започваше да става все          по-нелепа. Посъбрал кураж, с известна доза нерешителност, той се наведе и я целуна по върха на бузата, отстрани, малко под очната ябълка, където се бяха оформили няколко очарователни бръчици, после се спусна надолу по цялото й протежение чак докато стигна крайчеца на устните, които се събираха във възхитителна извивка. Жената не реагира, може би малко наклони глава настрани за да му е по-удобно, но не каза нищо, не се отдръпна, нито пък отвърна на целувката, просто не бе сигурна в предпочитанията си, а от опитът си в администрацията знаеше, че когато не си сигурен в нещо, не правиш нищо, затова и тя продължаваше да го гледа, сега вече с малко повече топлота и благост в очите. След това инстинктивно протегна ръка и го погали по косата. Пръстите й се заровиха в гъстите чупливи коси и описаха няколко въртеливи движения, след което се спуснаха надолу зад тила, а палецът й слезе по слепоочието и от там повтори детайлно онова, което миг преди това бяха сторили устните му. Когато достигна ъгълчето, където устните се събираха, той завъртя глава и го целуна. Ръката й обаче не спря, а продължи още надолу по брадата и врата докато се установи на рамото му. Той отново понечи да я целуне, но този път дланта й се плъзна бързо и се опря в гърдите му:

– Недей, – прошепна Коралска – бавно примигна веднъж с очи и добави – лека нощ!

После влезе и затвори вратата след себе си без да се обърне, погледне назад или каже нещо повече тази вечер. Андреев постоя така известно време, като че ли не можеше да повярва, че всичко това се случва пред него или като, че всеки момент щяха да го поканят вътре. Секунда по-късно неизменната усмивка отново озари лицето му, той махна с ръка и си тръгна доволен, защото по природа бе весел, широко скроен човек, който умееше да се радва, както на значимите, определящи неща в живота, така и на дребните, които повечето хора пренебрегват, в преследване на големите цели, а те всякога са притежавали онзи специфичен, омайващ, отчасти носталгичен колорит, който създава атмосферата на пейзажа и присъстват в спомените много по-често, отколкото останалите.

………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

 

 

Вместо епилог                                                                                                          (защото това не е краят)

 

 

Благодарим ви, уважаеми читатели за това, че отделихте част от скъпоценното си внимание на нашето скромно и посредствено съчинение. Ако то ви се е сторило малко елементарно и непълно, извинете ни. Ако ви изглежда тенденциозно и пристрастно, знайте, че е именно така. Но въпросът тук не е дали наистина е пристрастно или не, а дали с поведението си, прототипите на повечето от литературните герои му придават категорична и шокираща обективност. А иначе всички герои, случки и събития са измислени, много измислени, даже повече от измислени, бихме казали дори неправдоподобни, ако не изпитвахме приказните им магии на гърба си, и всяка прилика с действителни лица и събития е случайна, толкова случайна, колкото са и те самите. Пък ако някой попита за поуката от тази измислена история, ще му отговорим, че такава няма или ако има, то тя се състои в това да се научим да задаваме точните въпроси и да превърнем най-сетне правото си на контрол върху работата на отделните обществени институции на наша издръжка, в задължение. Защото трябва да се знае, че правилните въпроси водят или до правилните отговори или до правилните заключения, и защото ние живеем зле не защото избираме лоши политици, а защото сме ги оставили да вършат безобразия на воля и не им търсим никаква сметка чак до следващите избори, което пък е ужасно дълго време.

В следващите издания ще се опитаме да хвърлим малко светлина върху механизма за разпределение на търговете и обществените поръчки, както и фирмите консуматори, макар намерението да е доста трудно, тъй като читателят вероятно се досеща, колко деликатна е материята, предвид нежеланието на конкретните хора да изнасят информация по въпроса, породено от основателните им опасения, че това ще сложи край на достъпа им до този вид стопански операции. Те уж приятелчета, пък не казват. Нищо, ще кажат. Ако те не кажат, конкурентите им ще го сторят. Ще разгледаме по-подробно персоналният състав на кметската администрация и общинските съветници, за да видим в крайна сметка “кой какъв е и защо такъв е”, или кой е в общинският политически “елит”, с разноцветния букет от икономически интереси на политическите партии и местни фирми, чиито представители са те, за да сме сигурни за кого гласуваме. Няма да пропуснем разбира се и останалите общински дружества и предприятия, там също се наблюдават не по-малко интересни неща. В хода на събитията ще се спрем и на регионалните дирекции, техните директори и началници на отдели, пътят по който са стигнали дотам и връзките им в бизнеса и политиката. Някои от тях в действителност са кадърни професионалисти, с добри организаторски способности и сериозен интелектуален потенциал, и са наистина работливи и енергични администратори, макар че има още какво да се желае, но повечето за жалост не са.

За всичко това естествено разчитаме на вашето активно участие и съдействие. Това е вашата приказка, допишете я – както казва очарователната Ани Салич, защото сме убедени, че всеки има какво да каже. И не защото ние ще се откажем или няма да се справим, нашият авторски колектив се състои хора с различни професии, възрасти, обществени позиции и политически предпочитания, а за да може по този начин литературното ни изследване да добие по-широка представителност. Ние разбира се няма да отстъпим, нито ще се примирим със съществуващото положение, но не е там работата, защото целта ни не е да оплюем някого или нещо, а да разкрием мащабите на бедствието, което така бурно развива нашият град и община, че населението в нея се топи със заплашителни размери и сме опашкари по заетост и инвестиционна активност в цялата страна. И няма как да бъде другояче, когато един родово-семействен олигархичен похлупак е притиснал икономическото развитие на региона и задушава всяка нормална инициативност. Когато за да спечелиш общинска поръчка трябва да си платиш, когато за да закупиш общински терен, освен покупната цена трябва да сложиш и нещо отгоре, когато за да работиш за развитието на собствения си град в общинската администрация трябва да заплатиш позицията си, когато виждаш как общественият ресурс и управленски позиции се разпределят в един тесен и затворен кръг между едни и същи фирми и семейства, ти преценяваш, че на такова място просто няма бъдеще за теб, затова не ти остава нищо друго освен да си вземеш шапката и да си тръгнеш, решавайки собственият си проблем и задълбочавайки общественият, във връзка с настъпващата демографска катастрофа в региона.

Когато на високи административни позиции са издигнати хора които очевидно не могат да се справят с възложените им функции, нито имат необходимите качества и способности за това, нито резултатен и безспорен опит, нито солидно познание за материята, нито дори желание за работа, защото не са избрани по обективни критерии, а са получили назначенията си в резултат на престъпна селска търговия с един корумпиран кмет, и техните лични икономически интереси са прекрасно защитени, защо тогава да се грижат за нашите?! Когато за управители на общински фирми по корупционни причини се поставят бутафорни фигуранти, които невъзмутимо източват нашите бюджетни пари, превърнали поверените им звена в хранилки за порнографски политически партии и прахоснически предизборни кампании, ти преценяваш, че в такива отвратителни условия повече не ти се живее, а за да се промени положението ти, някой трябва да си отиде, и това или си ти, или са те, по-лесно е да си заминеш ти, по-трудно е да ги отпратиш тях. Винаги има избор. И без това да звучи предизвикателно или претенциозно, определено сме на мнение, че отдавна вече е назрял моментът за конфронтация, но конфронтация не междуличностна и дребнава, каквато сме свикнали да наблюдаваме навсякъде около нас, а принципна и категорична между нормите на отговорното гражданско и административно поведение, основани на прозрачност, почтеност и добросъвестност при управлението на обществените средства и умишлено насажданата политика на постоянно размотаване, разтакаване, прехвърляне и размиване на отговорности, моментално корумпиране на всяко изникнало недоволство и щедро раздаване с лека ръка на общински облаги в рамките на затворената политическа система, по правилото “всички в кюпа”. А това е важно, защото в противен случай на следващите избори, а и на всички следващи избори по-късно, няма да сме в състояние да различим изпечен селски мошеник от скъпа, прекалено скъпа за града ни политическа проститутка, което пък вече наистина ще е жалко. Но да спрем дотук.

С написаното до този момент се опитахме да бръкнем поне малко под полата на администрацията и главно на общинската, защото там е и най-мръсно, цял многомилионен  бюджет се крие там ей, макар че успяхме да повдигнем леко само крайчеца й до глезените, поставихме и малко въпроси за размисъл, по-точно 0.01% от въпросите които трябва да бъдат зададени, останалите 99.9% се надяваме, че ще зададете вие, а ако някой се е почувствал засегнат, нека само да докаже, че сме сгрешили в преценката си за него и ще му се извиним веднага. Хайде ако ние сме лошите клеветници, те нали са пък добрите, нека просто се държат като такива и тогава на нас никой няма да ни обърне капчица внимание. Ние не, че държим да си останем без внимание де, напротив, направо си мечтаем кметът да спонсорира отпечатването на нашата кратка литературно-политологична форма, а после директорката на регионалната библиотеката г-жа Димитричка Златкова да организира подобаващото й представяне, тъй както само тя умее. Хубаво би било да покани и директорът на Драматичния театър г-н Пъстроцвет Бояджиев да ни поздрави и той с няколко топли думи, а пък ако присъства и председателката на читалищното настоятелство, удоволствието ни ще е пълно. Само да не вземе да покани директорът на конна база “Хуманитарни дейности” ЕООД г-н Герасим Крантев, че с физиономията си ще изплаши детската аудитория или ще докара страхова невроза на някой от там присъстващите пенсионери, та да реши и той да пропише. Те и без това са си кръг от постоянно присъствие и колчем някой от тях издаде някоя глупост, другите ходят на презентацията като на помен. Не се четат и помежду си, ама ходят, какво да правят, нали ако някой не отиде после другите няма да дойдат за неговата глупост. Обаче как пък не се научиха тия хора да не правят промоциите си през зимните месеци и да не принуждават госпожа Коралска да им слуша дивотиите, мръзнейки по недобре отоплените изложбени и библиотечни зали. Ей, уважаеми даровити дейци на местната художествено-творческа интелигенция, приканваме ви          най-любезно и ви молим от все сърце, когато изпод талантливото ви перо излезе поредният литературен шедьовър, надхвърлящ творческите търсения на своята епоха, запознайте ни с него към края на пролетта, през лятото или в началото на есента и не измъчвайте госпожа Коралска на студа. На нея само сърцето й е хладно, кръвта й си е топличка, на вас ако не ви е студено, както и да е, ама още веднъж ви молим, съобразявайте се малко и бъдете кавалери все пак. Освен това, с цялото си уважение ви препоръчваме да не издавате неща, които ще се радват на ограничен интерес и само ще събират прах в градската библиотека; пуснете ги в електронната мрежа, ако действително са интересни за хората, те ще бъдат прочетени, уверяваме ви, макар че не всеки разполага с компютър и интернет. Ние поне правим така, ефект няма и в двата случая, ама тук е по-забавно, пък и така не изтезаваме нашата госпожа Коралска.

Иначе би било прекрасно кметът да ни задели там, някой лев от общата изравнителна субсидия например, от приватизация или пък от бюджета на някоя общинска фирма за чистота, и да издаде и нашето книжле като притурка към годишния отчет за изпълнението на общинският бюджет да речем. Тогава ще бъдем истински щастливи и ще се просълзим от умиление, но понеже подозираме, че това едва ли ще се случи, ще продължим да плуваме из интерактивното пространство заедно с останалите няколко хиляди шарани, вързали се на шмекериите на родоначалникът на селския фудаментализъм. И понеже нашето повествование вече е към своя край, длъжни сме да информираме любезният читател, че за новите приключения на Златолюб Цивков, вярното му ловно куче Замфирчо, неговото голямо административно семейство и още по-голямо корупционно сърце, поднесени естествено с чувство за хумор, ще научите ако останете с нас и в бъдеще.

А дотогава, можете да участвате (макар да не е препоръчително) в игричките, организирани перманентно от обществените експертно-картагенски съвети като изпратите SMS на кратък номер 00 00 за конкурса ”Крадец на годините”, провеждан под шефството на Община Ментана и лично от кмета Златолюб Цивков, за десетте най-атрактивни корупционни сделки, осъществени в рамките на последните два мандата, както и в конкурса за монография с елементи на разсъждение, за най-неграмотно изпълнение на общинско фасадно мероприятие под мотото “Златен прах в очите”, със спомоществователството на благотворителният регоналноотговорен бизнес в лицето на фирмите “Сиком минус”,”ВиК в брой”, “Биада инженеринг”, “Колорит М” и редица други. Първа награда е… стилизирана златна статуетка на мустакат картагенски селянин със сърп в едната ръка и чук в другата. Организаторите са решили, класираният на второ място участник, да бъде удостоен с неописуемата чест, изразяваща се в безплатна едночасова аудиенция при самият кмет на града за дискутиране на разнообразна обществена проблематика, която след тридесетата секунда ще се превърне в монолог за гигантските успехи на администрацията и общината по пътя към развитото капиталистическо общество. Предвидено е като трета награда да бъде отпечатан специален сборник с въпросните десет сделки, придружен от луксозен албум с богат илюстративен материал, както и DVD с избрани популистки речи, опашати лъжи и евтина кметска демагогия от края на миналият век и началото на настоящия. А всички останали ще получат по една утешителна награда под формата на гланцирани рекламни брошурки, отбелязващи графично победният възход на селския фундаментализъм.

Имате възможност да се включите и в конкурса за журналистическо разследване на антикорупцонна тематика “Блюдолизец Храбър”, за златният приз, учреден на името на световно неизвестната стандартна репортерка Мръвка Цветкова под патронажа, и с активното съдействие на Фондацията за реформа в постното самоуправление.

А пък за най-малките Дирекция “Хуманитарни дейности” е подготвила конкурс за есе под надслов “Мама, татко и аз”, наградният фонд, състоящ се от много лакомства и подаръци е осигурен от общинската фирма “Криминални дейности” ЕООД.

На вниманието на гражданите! Община Ментана обявява конкурс за главен инженер на общината! Общи изисквания към кандидатите: не по-малко от 10 годишен трудов стаж като действащ алкохолик; нотариално заверено удостоверение от клуб на анонимните алкохолици; справка от органите на реда за минимум 5 нощувки в изтрезвителното и ксерокопие от сметка в някоя квартална кръчма. Диплома за завършено образование и допълнителна квалификация не се изискват. Тестът и събеседването ще се състоят на чашка в работно време с професионални общински пияници. Успех на всички!

Пресслужбата на областна администрация организира състезание за политици аматьори по приложно колоездене за наградата “Златният педал”. Мероприятието ще се състои на Св. Дух и ще се проведе на велосипедна алея “Златолюб Цивков” до площад “Славейков” от 6ч.9м. Желаещите да се включат е необходимо да представят членска карта в политическа партия/партии, изследване за ХИВ-СПИН, бележки от градския психодиспансер и кожно-венерически кабинет. Жени не се допускат. Очакваме ви с нетърпение!

Материали за конкурсите можете да изпращате на адрес: SELSKATA_BANYA@MAIL.BG.На участниците – честито, а на печелившите – късмет (няма грешка). Засега толкоз, уважаеми читатели! Бъдете с нас и след това – интересно е, ще видите! Дочетене!

 

Граждански клуб “Монтана за всички”©

 

Учебно помагало в помощ на студентите по политилогия, посветено на липсващите първи седем години от деволюцията на селският фудаментализъм.

[1] Град-държава, финикийска колония в Северозападна Африка.   Бел. ред.

[2] Идва от opportunity (англ.) – благоприятна възможност. Човек, който не е убеден привърженик на конкретна идеология, а използва условията, предлагани от определен обществен строй за лична изгода.   Бел. ред.

[3] Освободен роб по времето на Римската империя, който поради липса на препитание, изпадал в патронатна зависимост от своя бивш господар.  Бел. ред.

[4] Понятията в словосъчетанието са крайно несъвместими и взаимноизключващи се.   Бел. ред.