Забележително е, че споменатата враждебност се точи на равни порции и отдясно, което е разбираемо, и отляво, което е недопустимо, но също разбираемо. С почти еднакви фрази и етикети случилото се в нашата южна съседка получи квалификации и от десния председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, и от левия председател на Европейския парламент Мартин Шулц. Докато партиите от „Вашингтонския консенсус“, сиреч традиционните леви и десни, възприемат СИРИЗА като заплаха за съществуването си,

 по силата на парадоксите

Гърция получава рамо от партиите на Марин льо Пен във Франция, на Найджъл Фарадж във Великобритания, а в България от партията на Волен Сидеров. Те имат не по-малки основания да се притесняват, но на този етап предпочитат да се порадват на нещастието на традиционните си врагове.

 Никак не е чудно, че битката се води не за обяснение на случилото се, а за интерпретации на истината. Опитните политици отдавна са осъзнали, че в съвременния свят не е важно какво в действителност се случва в живота, а само онова, което хората си мислят, че се случва. На това се дължи организираният от всички посоки опустошителен огън срещу СИРИЗА и Гърция с цел да се задуши в зародиш опитът да бъде нарушен комфортът на брюкселската надменност и високомерието на европейските управляващи.

 Какво точно е в основата на победата на СИРИЗА? Кой е главният причинител? Най-напред трябва да си отговорим на този въпрос, а след това да задаваме следващите.

 Всъщност СИРИЗА е

 закъсняла, но обнадеждаваща реакция

 отляво на случващото се в съвременния свят и в частност в Европа, на посоката, в която изобщо се движи светът. Реакции отдясно имаше, при това не една. Нито във Франция, нито в Англия обаче десните критици на Европейския съюз не успяха да сътворят подвига на СИРИЗА и да се сдобият с влиянието на първи политически сили в своите страни, въпреки че не се знае какво може да се случи в бъдеще. Никнат подобни партии, които се изявяват с различен успех, и в редица други европейски държави. Всички те обаче защитават идеята за европейския сепаратизъм, за защита на националната държава от Европейския съюз и са против евроинтеграцията.

 Защо беше важно да се появи сигнал и отляво? Защото изначалната, автентичната идея на обединена Европа, от която действителността ни отдалечава с всеки изминал ден, беше солидарността между богати и бедни. Иначе казано – между Европейския север и Европейския юг, а в по-ново време и между Европейския изток.

 Реакцията отляво на гърците е сигнал, че Европейският съюз все още може да бъде спасен, ако се върне към истинския си замисъл – солидарността. Доколкото властелините в Брюксел и техните презокеански господари във Вашингтон нямат никакво намерение да сторят това, ще наблюдаваме колективни усилия случилото се в Гърция да бъде омаловажено и смачкано. Ето какво не бива да се допуска.

 СИРИЗА представлява, че Европейският съюз все още има бъдеще. Евентуалният провал на тази партия ще бъде последван от разпад на Европейския съюз и от това, което за момента изглежда неизбежно – разделянето на съюза на части, маркиращи граници между бедността и богатството за веч­ни времена.

 В Брюксел не осъзнават или не желаят да признаят, че Европейският съюз е загубил достоверност в очите на своите граждани. Особено след събитията в Украйна. Най-важното обаче, от което умишлено бягат европейските политици, е признанието за пълния провал на водената от Брюксел неолиберална политика, която направи така, че хората и на север, и на юг да живеят по-зле.

Политиката на „остеритет“ (строгост, „затягане на коланите“ – б.р.), на т.нар. бюджетна дисциплина, за която България редовно получава потупвания по рамото и похвали пред знамето, катастрофира. Нейните адепти обаче са решени да я продължават с всички средства. Е, след като Гърция разлая кучетата, вече е ясно, че това няма как да става толкова лесно занапред.

 Какви са изводите и поуките за България? Те са в няколко плана и в различни посоки.

 В сянката на голямото събитие в нашата южна съседка остана фактът на катастрофичния провал на гръцката традиционна десница, но най-вече на традиционната левица в лицето на ПАСОК. Подобна участ очаква и БСП, която просто не желае да приеме очевидното – или война на неолибералната политика, или смърт.

 В България близо 2,5 милиона души се самоопределят като леви по убеждения. От тях към настоящия момент едва 20% гласуват за БСП, но тенденцията е низходяща. Оттатък барикадата са около 2 милиона души, които се самоопределят като десни по убеждения, но този сектор е почти уплътнен изцяло с вот в полза както на управляващите днес партии, така и в полза на други парламентарни и извънпарламентарни партии.

 Вляво зее огромна дупка

която не може да бъде запълнена нито от БСП, нито от отцепилите се или отцепващите се в бъдеще нейни парчета. Левите хора в България просто нямат свой говорител и отказват да го припознаят в лицето на всеки претендент, претендиращ за участие във властта. Биха приели за свой представител само онзи, който пожелае цялата власт, а не част от нея, за да промени изцяло посоката на политиката. Като в Гърция.

 Пред БСП има два пътя. Или да следва сегашния си на компромиси в името на властта, или да се откаже от претенцията си за власт, докато не се почувства готова да я поиска изцяло, за да извърши радикална промяна. Първият път, рано или късно, ще откара БСП до историческия спомен, където тази партия ще остане завинаги. С нея ще бъде изтрита и паметта на народа за социалната държава.
Вторият път предполага БСП да се трансформира в говорител на народния гняв без претенция за власт на всяка цена. В този случай саможертвата означава

 жертва на сегашния политически елит

 на партията и подкрепа на различен от сегашния ляв проект. Означава подкрепа на проект, написан не от нея, защото БСП няма енергия и потенциал в сегашния си вид да го сътвори, и отказ от претенцията да доминира и командва лявото.

 Който не разбира, че рано или късно България ще бъде разтърсена от радикална промяна, е обречен да седи в зрителската зала и да наблюдава как точно ще настъпи промяната – демократично чрез избори като в Гърция или насилствено по неизбежност заради нежеланието на политическите сили да покажат съчувствие и съпричастност към страданията на своя народ.

 СИРИЗА е знак, че традиционните партии отиват в миналото, но

 тревожният звънец бие

 най-вече за левите партии, защото тъкмо хората с леви убеждения са в най-голям конфликт с наложеното разбиране за новия световен ред и за налаганите политически стандарти в света и във всяка отделна страна.

 В основата на победата на СИРИЗА е подвигът на гръцкия народ, на който българският, свит в пашкула на малодушието и отчаянието си, може само да завижда. Гърците предпочетоха да се опитат да оцелеят като нация, българите упорито се опитват да оцелеят поединично, което в днешния свят очевидно е невъзможно.