ТЕСТ ЗА ЛИДЕРИ И КАНДИДАТИ ЗА НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ
Приседнал съм близо до печката,скръстил ръце, с наведена глава, май придремвам. От време на време се събуждам от припукването на горящите дърва. Явно кръвното ми е паднало надолу от питите хапове. Обикновено те ме карат невинно да задремвам. От топлината, излъчвана от печката, сладостта на дрямката си е направо удоволствие, още повече, съчетана с някакви просънища от миналото.
Винаги казвам на младите да не стоят в миналото си, да гледат напред, но самият аз доста време отделям да се разхождам в миналото си. Сигурно е от напредналите ми години вече, но често се застоявам там и кой зане защо търся някакви отговори, търся и причини, за които винаги се учудвам и съпоставяйки миналото с днешното, защо неволно се хващам за главата от учудване. Трудно ми е да разбера някои неща, уж обикновени, простички, а се оказва, че нямат отговор, поне за мен.
Аз не зная как се обича майка. От деветмесечно бебе нямам майка, а баща ми почина млад и аз никога не съм живял с него. Отгледаха ме дядо и баба. За мен дядо ми бе целият свят. Толкова много го обичах, че бях едно послушно дете, което се притесняваше да не направи някоя беля в селото, та да притесняват дядо ми заради мен.
Та в тази зимна вечер се сещах за него и ми се искаше да му задам отново един въпрос, който все още ми е неизяснен напълно. Спомням си, докато беше жив, един негов отговор: „Раждаха се деца, за да можем да живеем“ /а не като сега – за социални придобивки, както го правят масово циганите/.
В началото на двадесетия век и след първата национална катастрофа след Първата световна война, около 1900-1918 г., се наблюдава бум на раждаемостта в България. Баба ми е имала осем сестри и четирима братя, общо дванадесет деца, но останали живи само осем. Дядо ми са били петима братя, останали живи са само трима. Питам, защо при тая национална катастрофа, при тая беднотия, болести и глад са им необходими толкова деца. И си спомням отговора му: „Раждаха се деца, за да можем да живеем“.
За времето си, когато търсех отговор, изобщо това не ме удолетворяваше да си задоволя любопитството, което си беше явна провокация на упрек към миналото в лицето на дядо ми като преставител на това минало. Тогава беше в онова, другото минало – нашето време на „лошия“ социализъм, когато аз можех да упреквам и едновременно да не разбера някои неща. А пък дядо ми схващаше тънкия ми намек на набеждаване, че хората са били някога доста „глупави“ да раждат деца и да мизерстват и те, и децата им и изобщо отказа да се занимава с мен, да коментира за миналото. Мълчанието по тази тема ме провокира и аз от време на време я подхващах, въпреки че дядо ми казваше, че не съм „мал“, щом само с топки се занимавам и нищо не работя сериозно като мъж. Неспособен съм и къща да си построя, а държавата ми е дала апартамент да живея. Не му оставах длъжник и аз, но явно не минавах границата на допустимото морално отношение на внук към човека, който ме е отгледал и възпитал.
Всъщност, ако се върнем на загадката „Раждаха се деца, за да можем да живеем“ и да се изясни какво точно искаше да ми каже дядо, се минаха доста години, докато аз се ограмотя от живота и си дам обяснение за верния отговор. А отговора дядо ми го знаеше, но му е било трудно да ми го обясни, защото аз бях рогат овен, който тъкмо се е оформил като силен и можещ мъж /малко над 30 г./ и непрекъснато го апострофирах и му доказвах, че днешните /през социализма/ са ерудирани, грамотни и много по-умни от някогашните българи през 1900/1918. Явно имаше идеен сблъсък между две епохи – ранен капитализъм в България и социалистическо вече общество – между мен и дядо ми. Но… тогава това не го разбирах. Сега отговорът самичък си дойде почти на всичко. Оказа се, че самият отговор дава допълнително отговори за много стратегически неща за нас, останалите българи в странатна си.
Ще спра дотук. Ако някой от читателите отговори, разясни верния отговор, то този човек заслужава да бъде лидер, водач в обществото и лично аз ще го подкрепям за това, защото – Това е нашият лидер.
(Следва)
Илия Миладинов