ТРУДНО Е, ДА БЪДЕШ САМ , ИЛИ САМО ЕДИН
Пълзях като млад и израстнах,
Бях смел и не ме беше страх.
Усмихвах се и сълзите си изтривах.
Но никога на колене не застанах.
В живота си имах болки,
болеше ме, че не разбрах
що е то демокрация.
То тя отне правото ми на труд
и аз анатемосах я веднага.
Имах си аз и други болки
които, няма как… понесох.
Имах удари тежки,
които неизбежно преживях.
Преследваха ме парещи спомени,
наситени с коварни подлости и лъжи.
Имах силата да пометта и изхвърля
всичко от което неможех да заспя.
Танцувах над самотата
Присмивах и се дори .
Говарех си дори с тишината
И смеех се когото ме боли .
Не обичам роби. Обичам хора,
които не искат да са роби
Не ми допадат скучните хора,
вечно мрънкащи за пари
Обичам да бъда различен,
да бъда истински мъж.
Да , може би съм странен,
но никога с омърсена душа.
Да аз съм всичко,
аз мога да бъда изгрев и мрак
Мога да остана беден, без нищо
Но никога няма да заплача от
очаяние и страх.
От всякъде съм си тръгвал,но пак
с чиста съвест, съм могъл да се връщам.
Обичам истинските и смели борби
Не позволявам да ме провокират
Обичам с факел светлина да раздавам.
В битките с чест винаги влизам
И с чест излизам от там,
аз винаги мога да изрека „съжалявам“,
но никога честта и себе не предам.
Но има обич, за която копнея,
за моята Родина, деца и внуци
В такива минути откривам,
колко е трудно,да бъдеш сам,
или само един!
Искам да подаря на душата си нещо,
за което отдавна жадувам…
с другари верни на вечеря, да споделям,
две-три думи, които си струват.
Късче надежда, в нещо забравено,
две желания, за които мечтая,
да погледна още веднъж някогашна България
и надежда, че мога да си я върна.
Да споделя онези мои копнежи,
на братя мои за моята Родина
И да съхраня надеждата, будна и отговорна,
за моята България,
до когато дишам и съм жив на Земята…
автор : ИЛИЯ МИЛАДИНОВ